Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
— Не го прави!
— Ирида — продължи Тан’елкот, — свържи ме с…
Остатъкът от фразата му беше заглушен от чудовищен гръм.
7.
Взривната вълна изхвърли Тан’елкот назад към Хари и двама се проснаха на пода като ударени от бърз влак. Хари като че ли изгуби съзнание за няколко секунди. Когато се свести, беше на четири крака. Тръсна глава; в ушите му така бучеше, че чак го боляха зъбите. Някакъв гъст сивкав газ прогаряше гърлото му и изкарваше от белите му дробове мъчителна кашлица. На мястото на прекрасното бюро на Тан’елкот беше останало само огнище с височина до коленете — от напоеното с лак дърво се вдигаше гъст черен дим, но не това тревожеше Хари.
Тревожеше го, че тук беше светло.
Бялата светлина беше болезнена — тя ставаше все по-ярка и по-ярка, докато на Хари не започна да му се струва, че забиват пирони в очните му ябълки. Със светлината дойде жегата — изгарящ полъх, сякаш срещу лицето му е включена кварцова лампа.
Целият апартамент беше в пламъци.
Дори каменният под гореше — разширяващи се кръгове от бял огън сипеха искри до самия таван. В центъра на всеки от кръговете имаше тлеещо парче дърво — разпръснатите навсякъде от взрива пламтящи отломки от бюрото. Съскащите кръгове пълзяха бавно като концентрични окръжности върху повърхността на езеро, но камъкът под тях сияеше червено-бял като шлака, извадена от горяща пещ.
Тази шибана прах…
Някой нарочно я беше разпръснал навсякъде из проклетото място. Термит — може би магнезиево съединение, а може би нещо ново, за което още не беше чувал; нямаше значение какво точно представлява. Важното беше да успее да се махне оттук.
Закривайки носа и устата си с ръкав, Хари запълзя към Тан’елкот. Гигантът лежеше по гръб, разперил ръце, в несвяст. Черният му пуловер беше разкъсан на парчета, гръдната пластина на ампмод хамута му приличаше на предницата на катастрофирала в пилона на мост кола. Лицето му беше обгоряло, веждите му бяха изпепелени, а косата му тлееше и пушеше.
Цяла вечност — поне пет секунди — Хари се опитваше да напипа пулс между трахеята и масивните жили на врата на Тан’елкот; не беше чак толкова сантиментален, че да допусне да се подпали, докато спасява труп.
Едно, две, три, четири… кучият му син все още беше жив! Сега на Хари му оставаше само да измисли как сто и седемдесет фунтов мъж в не най-добрата си форма може да измъкне оттук почти три пъти по-тежък гигант. Това ще е гадно, помисли си Хари.
Той хвана Тан’елкот за глезените и започна да го дърпа към вратата, но веднага, щом надигна глава, димът го задуши и му потекоха сълзи. Наложи се да пълзи на четири крака, странично, а меките му обувки се плъзгаха по пода — в най-добрия случай можеше да се каже, че напредва бавно.
Тихото бучене започна да прераства в грохот и сега Хари разпозна звука — в Екзозеума ехтеше сирена, но това не беше пронизващият вой на противопожарната аларма.
Беше кънтящият рев на охранителната сигнализация.
— Мамка му! — Хари се метна към вратата — тъкмо навреме, за да види как спускащата се решетка изминава последните инчове до пода.
Охранителната аларма продължаваше да пищи, но противопожарната така и не се включи — значи не можеше да очаква никаква помощ от противопожарната система на Екзозеума. Както и от противопожарната служба на Сан Франциско. Решетката беше от заварени половининчови звена от закалена стомана — нямаше начин да се премине през нея, без да се използва горелка или хидравличен крик, а прозорците на втория етаж със сигурност бяха заключени.
— Е, сбърках — промърмори Хари, докато се давеше от дима и бършеше сълзите от смъдящите си очи. — Това вече е гадно.
Макар че огнените кръгове върху пода се разширяваха, готови да се слеят, димът не ставаше по-гъст — когато вдигна глава, Хари видя как кълбата дим се вдигат нагоре по стъпалата, сякаш отворът най-отгоре на стълбището е димоотвод.
Ами да — там трябваше да има вентилатори, засмукващи парите от разтворителите и мраморната прах. Но нямаше да могат да избягат оттам — Екзозеумът беше свързан с външния свят чрез отвори, по-малки от един фут в диаметър, и преградени с плътна решетка — това по някакъв начин беше необходимо за поддържането на нормалното за Отвъдие поле…
Куполът, съобрази Хари. Там нямаше решетка — краищата на бронираното стъкло на купола бяха вградени в камъка на покрива. То не можеше да се разбие с голи ръце, но на третия етаж беше ателието на Тан’елкот. Което беше пълно с инструменти.