Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Ала дотам водеше адски високо стълбище, по което се стелеше токсичен дим, а проклетите крака на Хари едвам кретаха.
В гърлото му заседна поредната порция от същия този дим и след като се изкашля, Хари усети вкуса на кръв. Тан’елкот беше споменал нещо за дихателен апарат; това накара Хари да вземе решение.
Той отново сграбчи Тан’елкот за глезените, пое си дълбоко дъх, огледа се, за да се ориентира, замижа, задържа дишането си и помъкна гиганта към стълбището. Жегата изсмукваше силите му. Едва успяваше да влачи бившия император по пода и изобщо нямаше никаква представа как ще издърпа тази четиристотинфунтова горила до третия етаж.
Остави го на първото стъпало — с глава на пода, където има най-малко дим — и хукна нагоре.
Димът пареше очите му и още преди да измине половината път до втория етаж, вече не виждаше нищо заради сълзите. Давейки се от кръвта и слюнката си, той се облегна на парапета, но се взе в ръце и продължи да върви нагоре, облягайки се на парапета и напъвайки непослушните си крака. Когато стигна на втория етаж, влезе в спалнята на Тан’елкот, където въздухът беше по-чист, полегна за малко, колкото да си поеме дъх, и отново се изправи на крака.
Затвори очи и изкатери последния отсек от стълбището, задържайки дъха си. Когато влезе в ателието, от хипоксията му се виеше свят и коленете му бяха омекнали. Но на скелето край недовършените творби забеляза дихателния апарат на Тан’елкот и побърза да го нахлузи.
Отне му поне десет секунди, за да започне просто да диша; въздухът постъпваше бавно и тегаво през регулатора, но беше чист и това го правеше по-сладък и от вино. Скоро запотеното стъкло на маската се изчисти и той вече можеше да се огледа.
Веднага му хрумна половината от решението: над отвора в пода беше монтиран кран, с помощта на който Тан’елкот качваше на третия етаж материалите — стомана, бронз и огромни блокове мрамор.
Това беше само половината от решението, защото дихателният му апарат беше само един. Бавното изкачване на Тан’елкот през колоната от отровен дим щеше да го задуши; ако пък Хари оставеше дихателния апарат на Тан’елкот, едва ли щеше да успее да се изкачи за втори път до проклетия кран… а отдолу вече идваше такава горещина, че Тан’елкот и без това скоро щеше да изгори. Това, от което се нуждая, е скорост — помисли си Хари. — Скоростта е решението.
Той си повтаряше тази мисъл като някоя мантра на Доктор Сюс и изведнъж видя отговора. Огромната незавършена статуя зад хидравличното скеле…
Идеята дойде при него цялостна, напълно оформена и толкова дръзка, че Хари се изсмя; защото статуята стоеше върху ниска квадратна количка с колелца.
Той завъртя рамото на крана така, че да увисне над отвора в пода, и махна стопера на макарата, така че кабелът започна да се развива надолу. Остави го да се развие повечко — не можеше да види първия етаж заради дима, а никак не му се искаше, като слезе, да открие, че краят не е спуснат достатъчно ниско. Ала Тан’елкот — винаги много предвидлив — беше отбелязал нужното място на кабела с цветна лепенка; Хари разви още малко и реши, че е достатъчно.
Пневматичното длето на Тан’елкот, заредено максимално с гориво, лежеше на хидравличното скеле. Хари скъса вакуумния маркуч на длетото и избута количката със статуята до крана. Отряза с длетото няколко метра кабел от макарата и завърза мраморните ръце на статуята със свободния край на кабела, като направи обикновен възел. Обиколи още веднъж статуята, като махна стоперите на четирите колела, и всичко беше готово. Отстъпи крачка назад, за да огледа още веднъж всичко и да се увери, че идеята му ще проработи… и застина, широко отворил уста под дихателната маска.
Фигурата, която се оформяше от мраморния блок, беше на съвсем обикновен, консервативно изглеждащ мъж на средна възраст. Нещо в структурата на мраморните коси подсказваше наличието на побеляване, линията на челюстта беше започнала да омеква. Но това, което порази Хари, беше изражението на лицето на статуята; в очите имаше някакво тъжно познание, някаква меланхолия, клоняща към отчаяние. Това беше изображение на човек, който знаеше много добре, че е изгубил надеждите и възможностите на младостта и не е намерил с какво да ги замени — и сякаш се е примирил с това. Човек, уютно устроил се в позицията на губещ.
Мамка му — помисли си Хари. — Това съм аз.
Върху мраморния блок с черен восъчен молив с едрия почерк на Тан’елкот беше написано: „Цар Давид“.
Не разбирам.
Дали не грешеше? Дали това не беше случайно сходство?