Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Точно по байпаса.
Краката му се подкосиха веднага и Хари рухна като чувал с риба, гърчейки се неконтролируемо. Единствено лявата ръка му се подчиняваше донякъде; той изрева и измъкна ножа от колана си, но застаналият над него социален полицай удари оръжието му с палката си. През острието влезе достатъчно заряд, за да разтресе ръката му и да го накара да изпусне ножа.
— Ударете го пак. — Това беше човешки глас, не дигитализираното бръмчене на сопитата.
Хари усети как в гърлото му засяда буца; гласът му причиняваше болка, сякаш изсипваха киселина в ухото му.
Твърде много години се беше подчинявал на нарежданията на този глас.
Сопито му вкара още един заряд с палката и Хари се загърчи на пода. Пред очите му притъмня, лампите на тавана в коридора се размиха, превръщайки се в локва от флуоресцентно бяло. И насред тази локва пристъпи наподобяващата чучело карикатура на Артуро Колбърг.
Хари изстена. Колбърг облиза устни като клошар пред контейнер за боклук.
— Ударете го пак.
Хари вече не чувстваше зарядите от палките; едва усещаше дори собственото си гърчене. Докато светлината пред очите му помръкваше, Артуро Колбърг се наведе и го целуна по устните.
— Знаеш ли какво? — каза той, мръщейки се. — Ти не си вкусен. Дори не се надървих.
12.
По-голямата част от зверилника на Екзозеума се заемаше от същества, някога населявали небето, земята и моретата на Земята. Сред виверните и драконимфите, грифоните и еднорозите се намираха създания, които сега бяха не по-малко екзотични и не по-малко легендарни: видри и тюлени, жаби и саламандри, вълци, лисици и ястреби, слонове, един орел и дори два малки кита и стадо делфини. Зверилникът заемаше централната ротонда в ботаническата градина на Екзозеума под огромен купол от бронирано стъкло. Процеждащата се през купола бледа лунна светлина достигаше до клетките. Но тази замъглена светлина беше единственият контакт на зверилника с околната среда; дори онези от съществата, които бяха способни да оцелеят без бледото копие на Потока в нормалното за Отвъдие поле, не биха намерили за здравословен въздуха отвън.
Химически пречистеният и рециклиран въздух миришеше — въпреки задушливите остатъци от снощния пожар — на мускус, животински тор и урина, всичко това примесено с ароматите на плевели и блатен мак. Картината се допълваше от непрекъснатата глъчка от живи гласове, цвърченето на видрите, крякането на жабите, свирукането на пеещите дървета и съскането и ръмженето на разгонения виверн.
На Тан’елкот му се струваше, че тук мирише на дома му.
Той стоеше насред зверилника, широко разперил ръце, Обвивката му беше широко отворена като човката на гладно птиче и попиваше всяко пляскане с криле, шумолене на листо, плясък на перка или опашка, защото на това място беше най-силна концентрацията на живот от неговия свят — живот, излъчващ Потока. Той беше смазан и обгорен, натъртен и бинтован; въпреки че беше отрязал обгорелите си дълги шоколадови къдрици, продължаваше да вони на дим. Мощните му гърди бяха здраво бинтовани, за да се обездвижат пукнатите му ребра, а модното му, току-що подложено на химическо чистене облекло на места беше странно издуто заради превръзките отдолу. Един обикновен човек не би издържал на болката от изгарянията без силно действащи наркотици, но Тан’елкот не беше обикновен човек. Всичко, от което се нуждаеше, за да изцели раните си, му го даваше Потокът.
И макар че тук Потокът едва се процеждаше — все пак той беше Тан’елкот. За него и такова количество беше достатъчно.
В краката му беше коленичил Грегор Нейл Проховци — двайсетгодишен, строен, с проницателни лешникови очи, най-добрият студент, попадал някога в семинара на Тан’елкот по Приложна магия. Обвивката му сияеше в наситеното зелено на съвършената му концентрация и ставаше все по-ярка и по-зелена, докато Тан’елкот я зареждаше с енергия. Скръстил ръце пред гърдите си, Грегор наведе глава към стърчащия ефес на забития между плочките необичаен меч, вторачил се в кръстовидния предпазител като рицар тамплиер по време на молитва.
Този меч беше Косал.
До коленете на Грегор имаше гърне с разтопено сребро — в суспензия то изглеждаше черно. Над отвора на гърнето лежеше малка сиво-черна четка. С течното сребро бяха изрисувани сияещи руни, покрили двете страни на острието почти до върха.
Тан’елкот оформяше изображение с бледите пръсти на мисълта си: последните пет руни, които трябваше да се добавят към шарките от двете страни на острието. Той вложи изображението в Обвивката на студента си и добави сила, за да го направи по-ярко — Проховци трябваше да може да го вижда, докато се намира в ментално зрение. Бавно и внимателно, контролирайки дишането си, Проховци вдигна четката, потопи я в течното сребро и се зае да нанася мисленото изображение върху острието.