Злокобен танц
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Минчева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Злокобен танц». Краткое содержание книги:
Когато говорим за „Бебето на Розмари“, е по-добре да започнем тъкмо с остроумието на Левин, а сюжетната структура да оставим на по-заден план. Той не е издал особено много романи — книгите му излизат средно по една на пет години. Интересно е обаче да се отбележи, че една от тях, „Степфордските съпруги“, е чиста проба сатира (Уилям Голдман, писателят-сценарист, адаптирал книгата за нейната екранизация го е знаел много добре; спомнете си какво споменахме по-горе за онова възклицание: „О, Франк, ти си най-добрият, ти си шампионът“), едва ли не фарс, а „Бебето на Розмари“ от своя страна се явява нещо като социално-религиозна сатира. Като говорим за остроумието на Левин, трябва да споменем и най-наскоро излезлия му роман „Момчетата от Бразилия“. Самото заглавие е каламбур и, макар книгата да споменава (дори и само мимоходом) немските лагери на смъртта и т.нар. научни експерименти, провеждани там (ако си спомняте, сред тези експерименти са опити да се оплоди жена с кучешка сперма, а също инжектиране на еднояйчни близнаци с еднаква смъртоносна доза отрова, за да се провери, дали ще им отнеме еднакво време да умрат), тя все пак успява да е пропита с едно нервно остроумие и изглежда е пародия на онези книги, твърдящи, че най-висшестоящите нацисти са живи и здрави в Парагвай, които ще продължат да се печатат до края на дните.
Не се опитвам да кажа, че Левин е Джаки Върнън или Джордж Оруел в страшна маска — нищо толкова простовато. Казвам само, че книгите му успяват да са напрегнати без да се превръщат в дуднещи сухи проповеди (два романа, които попадат директно в категорията на Дуднещата суха проповед, са „Деймън“ на Тери Клайн и „Екзорсистът“ на Уилям Питър Блати — писателският стил на Клайн чувствително се е подобрил от тогава, а Блати е замлъкнал… ако имаме късмет, окончателно).
Левин е един от малкото писатели, които са се завръщали повече от веднъж към хорър жанра и свръхестествените истории, изглежда без да се стресне от факта, че повечето теми в този жанр са доста глуповати. Това го отличава от доста критици, които навестяват жанра подобно на богатите бели дами, посещавали децата на чернокожите роби, работещи във фабриките на Нова Англия, за Деня на благодарността с кошници храна или на Великден с шоколадови яйца и зайци. Тези заклеймяващи критици, напълно слепи за собствената си вбесяваща надменност и пълното си невежество по отношение реалната роля на популярната литература, виждат глуповатото в жанра като продукт на врящия казан, на островърхата черна шапка и останалите фантасмагорични елементи на свръхестествените разкази, но са напълно неспособни — или нямат желание — да видят силните универсални архетипи, заложени в най-добрите истории.
Глуповатото присъства в произведенията му и още как. Например моментът, когато Розмари за първи път вижда детето, което е родила:
Очите му бяха златистожълти — изцяло златистожълти, без бяло и без ириси, с вертикални черни цепки вместо зеници.
Тя го погледна.
Той й отправи златистожълт поглед, а после отмести очи към висящото наопаки разпятие.
Тя огледа всички, които се взираха в нея и, стиснала ножа в ръката си, им се развика:
— Какво сте направили с очите му?
Те се размърдаха и погледнаха Роман.
— Има очите на баща си — отговори й той.
Към този момент сме живели и страдали заедно с Розмари Удхаус вече двеста и девет страници и отговорът, който й дава Роман Кастъвит, звучи като плоския финал на прекалено разтеглен блудкав анекдот. Оказва се, че освен жълти очи, бебето на Розмари има също остри нокти („Много са хубави“, казва Роман на Розмари. „Мънички и лъскави. Ръкавичките са само, за да не се издере сам…“), опашка и подаващи се рогца. Когато преподавах тази книга като част от курса по тематика на ужаса и свръхестественото в Университета на Мейн, един от студентите ми отбеляза, че десет години по-късно бебето на Розмари ще е единственото дете в отбора по бейзбол, което ще се нуждае от специално пригодена шапка.
В общи линии, Розмари е родила карикатурната версия на Сатаната, малкото Дяволче, което всички познаваме от деца и понякога сме го виждали в анимационните филми да спори с карикатурното Ангелче над главата на героя. Левин задълбочава сатирата, като ни дава сатанистка секта, състояща се почти изцяло от старчоци. Те постоянно се карат с превзетите си гласове как трябва да се грижат за бебето. Фактът, че Лора-Луиз и Мини Кастъвит са твърде възрастни да се грижат за новородено някак добавя последния злокобен оттенък и става причина за първоначалното колебливо сближаване на Розмари с бебето й, когато тя прави забележка на Лора-Луиз, че люшка Анди твърде рязко и споменава, че колелата на кошчето трябва да се смажат.