Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— Спокойно, докторе, спокойно.
— Добре де, отговорете ми.
— Много просто, измисляш си го пътем.
— Кое си измисляш?
— Доброто — отвърна Шефа. — За какво говорим цял час? Добро с главна буква.
— О, измисляш си го пътем — повтори Адъм прелюбезно.
— А според теб, докторе, с какво се занимават хората вече милиони години? Когато пра-пра-пра-пра-прадядо ти е слязъл от дървото, той е имал толкова представа за добро и зло, за правда и неправда, колкото и бухалът на същото дърво. Но поел веднъж пътя си, човекът започнал да измисля доброто. И измислял това, което му е било нужно за работата, докторе. Но измислените от него добро и справедливост, на които е карал събратята си да се кланят, винаги са изоставали поне две крачки от онова, което му е било нужно за работата. Затова нещата се менят, докторе. Обявеното от хората за правилно винаги изостава няколко крачки от онова, което им е нужно за работата. Представи си, някой си престава да работи, защото имал своя си представа за правда и кривда. Голям герой. Но хората като цяло, с други думи, обществото, никога няма да прекратят своята дейност. Обществото просто създава нови понятия за добро. И никога няма да извърши самоубийство. Не поне по този начин и не съзнателно. Това е факт. Не е ли така?
— Факт! — каза Адъм.
— Ти си дяволски прав, докторе, това е факт. А справедливостта е похлупак, който поставяме върху нещата, въпреки че някои от тези под похлупака по нищо не се различават от другите, дето са без похлупак. И още не е измислено такова понятие за справедливост, та мнозина от хората, на които то е наложено, да не пищят от тая справедливост, защото тя не им дава възможност да си гледат човешки работата. Да вземем дори хората, които не могат да получат развод. Погледни тия добри жени, които мъжете им пребиват от бой, и тия добри мъже, чиито жени вечно църкат. И какво могат да направят тия хора? Нищо. Ето че в такъв момент разводът се оказва благородно дело. Какво още? Не ми идва на ума. Нито на теб. Но зная едно. — Той замълча и пак се наведе напред с опрени на коленете длани.
— Какво? — попита Адъм.
— Ето какво. Не отричам, че трябва да има някакво понятие за справедливост, но, бога ми, всяко такова понятие рано или късно се превръща в нещо като запушалка, затъкната здраво в бутилка с вода, която хвърляш в горящата печка — както правехме в училище като деца, та да гръмне. Парата, която пръсва бутилката и кара учителката да се напикае от страх, е човешката дейност, а тя може да пръсне всичко, ако я затъкнеш здраво. Но намери й подходящо място, намери й някакъв отдушник, и тя е способна на чудеса. — Той потъна отново в креслото, клепките му вече натежаваха, ала изпод падналата на челото коса очите му гледаха внимателно, като от засада.
Адъм стана изведнъж и се разтъпка из стаята. После се спря пред студената камина, в която имаше стара пепел и някаква полуизгоряла хартия, въпреки че навън бе пролет и камината отдавна не бе палена. Прозорецът беше отворен и нощният въздух нахлуваше в стаята и носеше мирис на свежа трева и листа, мирис, различен от миризмата на пелени и зеле и напълно чужд на тази стая. И изведнъж си спомних как една вечер в стаята, в която седях, влетя нощна пеперуда, ябълковозелена, голяма като прилеп, мека и безшумна като сън, с поетичното название луна. Някой беше оставил балконската врата отворена и пеперудата се носеше над масите и креслата като голям, бледозелен копринен лист, кръжеше и пърхаше беззвучно под електрическата лампа, където съвсем не й беше мястото. Нощният въздух, нахлуващ сега в квартирата на Адъм, бе не по-малко неуместен от тази пеперуда в стаята.
Адъм се подпря с лакът на дървената полица над камината, на която стояха куп книги и засъхнала чаша от кафе и на която човек би могъл да се разпише с пръст по прахта. Той стоеше там, все едно, че в стаята нямаше жива душа.
Шефа го наблюдаваше.
— Да — каза Шефа, без да сваля поглед от него, — тя е способна на чудеса и…
Но Адъм го пресече:
— В какво се мъчите да ме убедите? Не е нужно да ме убеждавате в каквото и да било. Казах ви, че ще поема работата. Толкоз! — Той погледна със святкащи очи едрия човек в голямото кресло. — Толкоз. А какви са моите съображения, това не ви засяга.
Шефа се усмихна лекичко, понамести се в креслото и каза:
— Да, твоите съображения са си твои, докторе. Но си рекох дали пък не искаш да знаеш моите. Нали ще вършим заедно работа.
— Аз ще ръководя болницата! — каза Адъм и като изкриви уста, добави: — Ако на това викате ще вършим заедно работа.