Момчешки живот

— Не съм виждала преди и г-н Причърд. Нищо чудно всички те да са отшелници.

— С изключение на Върнън — казах. — Поне докато не застудее, така де.

— Което си е верно… — съгласи се татко. — Но мисля, че утре може да поразпитам малко. Да проверя дали някой е срещал Муърууд напоследък.

— Защо? — намръщи се мама. — Какво значение има? Вероятно ще го видиш в събота вечер.

— Освен ако е мъртъв — отвърна баща ми. — Какво ще кажеш, дали е възможно? Муърууд да е мъртъв от две години или повече, а всички в Зефир да скачат, щом чуят името му, понеже смъртта му е пазена в тайна…

— И защо ще я пазят в тайна? Какъв е смисълът?

Татко сви рамене, но ми беше ясно, че мисли на висока скорост.

— Примерно заради данък наследство. Алчни роднини. Хаос с унаследяването. Може да има много причини… — по устните му пробяга усмивка, а очите му блеснаха. — Върнън сигурно знае. Какво ще кажеш, страхотно би било, ако гол луд мъж притежава половината от този град и всички правят каквото каже, само защото си мислят, че идва от устата на Муърууд? Като онази нощ, когато целият град се вдигна да предпази Брутън да не го отнесе водата? Винаги съм си мислил, че това е странно. Муърууд беше по-заинтригуван да пази парите в здраво стиснатия си юмрук, а не да ги раздава на добрите самаряни, дори ако се налага човек да ги заплаши, за да свършат нещо добро.

— Може да се е променил — предположи мама.

— Да. Подозирам, че смъртта е способна на това.

— Ще имаш възможност да потърсиш истината в събота вечер — каза майка ми.

Така и щеше да стане. Междувременно обаче трябваше да се изправя пред Демонката и да слушам колко забавно ще бъде на празненството за рождения й ден, и че трябва да съм там и как всички останали от класа ще дойдат. Точно както баща ми проучваше насам-натам кой е виждал Муърууд Такстър, така и аз разпитах съучениците си по темата дали ще ходят на въпросното тържество в дома на Демонката.

Никой не си призна. Повечето направиха коментари, които ме наведоха на мисълта, че по-скоро биха изяли някой от нейните сандвичи с кучешки фъшкии, отколкото да отидат на каквото и да е празненство, на което да се оставят в ръцете на нейна сополоближеща, мюнстероподобна милост. Казах, че ще легна в горещи въглени и ще целуна онзи плешивия руснак, дето удря с обувка по масата, но няма да ида на празненството на Демонката и да ми се налага да мириша смрадливите й роднини.

Но не го заявявах там, където би могла да ме чуе, разбира се. Всъщност, започнах да я съжалявам, и то доста, понеже не успях да намеря и едно-единствено дете, което щеше да ходи на нейния рожден ден.

Не знам защо го направих. Може би защото умувах върху това как ще се почувства — да покани цял клас хлапета на рождения си ден, да им обещае сладолед и торта, и да не иска от тях дори да донесат подарък, и всяко едно от тези деца да й откаже. „Не“ е болезнена дума и предполагах, че Демонката ще я чува често занапред. Но не можех да ида на празненството — подобен ход беше все едно сам да си прося неприятности. Във вторник следобед подкарах Рокет до „Улуърт“ на „Мърчант Стрийт“ и купих за петнайсет цента картичка за рожден ден с кученце, което размахва рожденическа шапка. Вътре, под сълзливото стихче, написах „Честит рожден ден! От съучениците ти“. След това пъхнах картичката в розовия й плик, а в петък се промъкнах в класната стая преди всички останали и сложих плика на чина на Демонката. Освен това благодарих на Господ, че никой не ме е видял — нямаше да мога да преживея случката.