Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
— Какво каза?
— Била си тук и преди. Само се промуши. Твоята сянка. Парче от тебе. Не беше цялата. — Съществото оглежда канала, позата му е печална и замислена. — Няма как да не запомня. Толкова рядко идва някой напоследък. Всъщност само наскоро имаше посетители.
Малагеш умува трескаво. Спомня си гласа от видението: „А ти трябва ли да си тук?“
— Ти си стражът, нали? — пита тя.
Главата на колоса се навежда да я погледне.
— Аз съм Бдящата. Пазя и охранявам тези брегове.
— Ти… ти ли я уби?
— Нея ли? — Бдящата извива глава към трупа на Чоудри. — Ако аз я бях убила, нямаше да е цяла и непокътната. — Вдига ръка и свива многобройните остриета. — Нали?
— А какво се е случило?
— Хъм… — Тонът на Бдящата подсказва учудване, че Малагеш очаква от нея интерес към нещо толкова незначително. Взира се отново в трупа на Чоудри, накланя глава встрани и казва: — Обезводняване.
— Об… обезводняване ли?
— Да — потвърждава Бдящата с досада. — Тя дойде по същия път като тебе, направи приношението. Само че употреби само своята кръв и когато се прехвърли, беше слаба и много уплашена. Тичаше много упорито, твърде бързо. Пресили се, горката. Кръвта и течностите в това малко тяло не стигаха, за да поддържат живота ѝ, нали разбираш? Познах какво ще стане. Част съм от това място, затова знам. Видях.
— В какъв смисъл е „направила приношението“?
Бдящата нехайно изпъва пръст към хоризонта.
— Ти дойде от града, нали? От средището на плътта? От мястото, пълно с идоли, статуи, изваяния, всяко посветено на паметта на велик воин, на велик подвиг? Но образът на Майката… Той е грижливо свързан с това място.
— Значи всяка от онези бели статуи увековечава паметта за мъртвите?
Бдящата маха с ръка отегчено: „Разбира се.“ Поглежда Чоудри и пак накланя глава встрани.
— На тази всъщност не ѝ беше мястото тук. Тя бе убила само веднъж през живота си, и то в страх, наслуки. Но ти… — Бдящата се навежда да погледне лицето на Малагеш, гигантското тяло се движи смразяващо безшумно, и протяга пръст като дълга игла. Малагеш се сковава от ужас и малко остава да стреля, но Бдящата само маха паднал кичур от лицето ѝ с изумителна сдържаност. — Ти си на мястото си тук. По мое скромно мнение — подобава ти повече отколкото на почти всички други… Но ти бездруго си знаеш това, нали?
— Какво става? — пита Малагеш. — Как така мъртвите още са тук?
— Двата свята са свързани — обяснява Бдящата. — Някога бяха свързани много, много тясно. — Показва с огромните си ръце, като преплита остриетата-пръсти. — Единият никога не забравяше за другия. Единият беше невъзможен без другия. Живите воюваха, защото знаеха, че Градът на остриетата ги очаква, а Градът на остриетата съществуваше, защото живите воюваха. А после се откъснаха един от друг… но не напълно. — Пръстите ѝ се разделят със смайваща бързина, вече само два се докосват. — Някои нишки се запазиха. Това място се съхрани като призрак на самото себе си, но още го има. И неотдавна някой от другата страна започна да възстановява връзката. — Пръстите ѝ се разгъват бавно, все повече от тях се докосват. — Двата свята пак се сближават, както някой рибар придърпва улова към себе си. Мъртвите се пробуждат съвсем бавно. И когато са достатъчно будни… Е, тогава не очаквам да имам много работа. Защото тогава градът ще се опразни, нали?
В думите ѝ натежава равнодушие, те звучат в ушите на Малагеш като глас на работник, чийто началник не е на мястото си в този ден.
— Как би могъл някой да направи това? — пита тя. — Как е възможно някой просто да… свърже отново света?
— А аз откъде да знам? — отвръща Бдящата. — Аз само наблюдавам. Пускам или прогонвам. Това е моето задължение, моята роля. И винаги е било така още отпреди началото на времето.
— И какво видя напоследък? Имаше ли нещо… странно?
— Странно ли? Не. Това място винаги си остава все същото. Макар че толкова дълго нямаме посетители, нови обитатели, вкусили победата мъртъвци. А после…
— Какво стана?
Бдящата пак накланя глава.
— А после дойдоха трима. Ти си едната, разбира се, вече си била тук. Също и тази. — Тя показва трупа на Чоудри. — Проникваше много пъти, много упорито… И това разяждаше ума ѝ, усещах го. С всяко проникване беше малко по-зле, малко по-особена. Появи се и поклонникът.
— Кой?…
— Последователят на някогашния Петренко от древната ковачница.
— Чакай малко… „Ковачница“ ли каза?
— Да. Тъкмо Петренко измисли начина за изработка на мечовете, който започнаха да прилагат в прастари времена. Веднъж доведе тук свой послушник — почувствах как духът му нахлува в тази плоскост на битието, но открих, че е невеж и недостоен, затова го прогоних. Глупав старец, нямам представа какво го беше прихванало…