Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
Първата ми официална среща с моя баща се случи скоро след пристигането ми — в деня на неговото завръщане във Венеция ми позволиха да присъствам на негова аудиенция с неколцина от поданиците му. След още три скучни срещи относно разнообразни морски права и един съседски спор за право на ползване на канал той благоволи да ми направи знак да се приближа. Целунах ръката му, както се очакваше от мен, вгледах се в бледосините му очи и не почувствах нищо. Кожата му излъчваше някаква восъчна бледност, а неподвижната му царствена стойка затвърждаваше впечатлението, че не е истински.
— Радвам се, че се върна, Лучана — изрече той с иначе мил тон. — Можеш да ни целунеш!
Едва успях да докосна с устни лоената му буза, преди да ме изведат от залата. И това бе моментът на най-голямата ни близост. Почти не го виждах, защото той се хранеше отделно от нас, с изключение на официални случаи, когато сядаше начело на огромна маса в трапезарията, а разстоянието между нас си оставаше колкото от земята до луната. Ала колкото и да бе далече, бе все пак достатъчно близо, за да забележа една важна подробност. На палеца на лявата си ръка той носеше златен пръстен, украсен с девет златни топки — гербът на Медичите.
Моят баща се оказа един от Седмината.
Никой не говореше за бъдещия ми жених, Николо дела Торе, но аз бях наясно, че сватбеният договор с Пиза е все така в сила. По едно време дори си мислех да преглътна гордостта си и да се опитам да измоля от Николо да се намеси, за да облекчи съдбата на братовчед си. Майко Божия! Та аз дори бих се омъжила за тази твар, само и само да спаси братовчед си! Но засега се налагаше да ме държат далече от погледа му поне до пролетта, когато се очакваше да приключи обучението ми. Дори и да бе идвал на гости на баща ми, аз не знаех нищо за това. Предпочитаха да ме държат в пълно неведение за преговорите. От някои изпуснати реплики на жената, която ме къпеше, разбрах, че зестрата е била уговорена, а сватбата — насрочена за лятото, но засега изобщо не ми се мислеше по този въпрос. Знаех си, че за нищо на света няма да се омъжа за Николо, както и че няма никакъв смисъл да се опитвам да го моля да спаси брат Гуидо. Никога нямаше да забравя злобата, която се излъчваше от бъдещия ми жених, затова бях наясно, че ще остане сляп и глух за молбите ми.
Но докато привиквах към новия си живот, непрекъснато мислех за брат Гуидо. Чувствах се като трикрако кученце или птица с едно крило — дотолкова бях свикнала с присъствието му до мен през последните месеци. А сега нямах представа дали е жив или мъртъв. Доволна от послушанието и покорството ми по време на обучението ми, майка ми удържа на думата си и изпрати запитване за състоянието му до Флоренция. Крачех нетърпеливо из стаята си в очакване на отговора, а когато вестоносецът най-сетне се прибра, новините бяха добри — Гуидо дела Торе е бил освободен от затвора „Барджело“, но оттам нататък никой не знаеше нищо за него. Първата ми реакция при тази новина бе неописуема радост. Ала не след дълго притесненията ми се завърнаха, при това с още по-голяма сила — опасявах се, че ако е бил предаден в ръцете на братовчед му, за него би било по-добре да си остане в затвора. Затова извадих душата на майка ми да проучи нещата по-издълбоко и ето че само след седем дни и седем нощи, които ми се сториха година, тя ми донесе други новини. Напълно поверително ми прошушна, че моят приятел монах е бил предаден обратно в ръцете на братята от „Санта Кроче“, за да продължи да служи на Бога, но при условие че не му позволяват да напуска пределите на манастира. Гърдите ми се изпълниха с неземно облекчение, макар едновременно с това да звънна и известно съмнение — отлично знаех, че той не желае да се връща към монашеския живот, но предположих, че пред алтернативата на смъртта може и да е решил да се помири със своя Бог. И така, бях принудена да се задоволя само с толкова, докато не намеря начин да избягам от това място. Защото сега се намирах в същински капан. Не само в капана на града, но и на зимата — на безмилостните ветрове, планинските снегове от север и смразяващите течения. Ала нищо по-малко от подобна новина не би могло да ме накара да остана. Затова майка ми следеше внимателно реакцията ми, когато ми я съобщаваше, в известно отношение не по-малко радостна от мен. Безсъмнено знаеше, че ако бях разбрала, че брат Гуидо се намира в опасност, щях да намеря някакъв начин да избягам от двореца. Още тази нощ.