Три сестри, три кралици
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #8
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Три сестри, три кралици». Краткое содержание книги:
Катерина е поруменяла от възторг заради успеха на жеста си. Маргарет Поул, зад нея, стиска здраво позлатената ѝ диадема — лично тя няма доверие на тълпата. Във властен жест, Хари протяга ръка на Катерина и тя идва да застане до него, усмихвайки се топло на преданите възгласи. Неканена, Мери отива от другата му страна, сигурна, че е добре дошла, и тримата се усмихват лъчезарно на тълпата като трима ангели, по-прекрасни, по-могъщи, по-богати, отколкото някой от тези хора би могъл изобщо да си мечтае. Хари ми се усмихва, наслаждавайки се на възхищението ми от картината, която представляват те тримата.
— Ето така управлявам Англия — казва той. — Това означава да бъдеш крал.
Усмихвам се и кимвам; но вътрешно казвам — не, не е това.
Потеглям за Шотландия с тази картина на тях тримата — кралят на Англия и моите две сестри — запечатана ярко в ума ми, единственото светло нещо в изпълващия ме дълбок мрак. Чувствам се прокудена от Рая, какъвто е за мен Англия на Тюдорите, от богатия и бляскав двор, където брат ми изпълнява като в театър ролята на крал, със съпругата му, която дори не може да му роди син, като негова престорено щастлива кралица. Сестра ми, без състояние и с едно нищожество за съпруг, води всички танци, най-красивата жена в двора. Мисля си: всичко това е фалшиво, всичко това е само изображение, а не действителност, всичко това е поетична драма, а не битка. Те се гордеят със себе си, с представата, която създават пред хора, които са толкова бедни, че не могат да различат преструвката от живота. Сестрите ми се перчат с красотата и привилегиите си и убеждават сами себе си, че са благословени по право.
Но за мен не е така. Всичко, което имам, трябва да бъде спечелено. Хората в моето кралство няма да коленичат пред мен с примки на шиите, съпругът ми няма гордо да ме прегръща пред всички. Сестрите ми не са на моя страна. Трябва да замина, нагоре по дългия път на север. Мъчителното качване на седлото всяка сутрин, и призоваването на куража да яздя в ситния дъжд или студените ветрове — не правя това за Мери. Търпеливото чакане на гърба на уморен кон, докато домакинът ми за нощта рецитира дълга поздравителна реч — не правя това за Катерина. Непрестанните кроежи за завземането на едно кралство и борбата за законна власт — не правя това за Хари. Малката ми дъщеричка пътува в ръцете на бавачката си; не спи в златна люлка като братовчедите си. Докато пътувам мъчително на север, брат ми и двете ми сестри отиват на поклонение в Уолсингам, на кратко пътуване в хубаво време, за да измолят благословията на Светата Дева за празната утроба на Катерина: отричат поличбата на безплодието. Аз продължавам все напред, питайки се какво прави Ард. Аз съм изоставена, самотна, на път всеки ден, уморена като пребито куче всяка нощ.
Замъкът Бърик, Англия
Лятото на 1517 г.
Гвардейците ми, а след тях и лордовете и дамите от малката ми свита, яздят към градчето Бърик и впечатлено коментират красивия замък, реката пред замъка, морето оттатък. Спомням си как стоях тук и се вкопчих в ръката на Ард, когато комендантът на замъка отказа да ни пусне. Сега се усмихвам мрачно, когато топовете изстрелват гръмък залп за поздрав, подвижният мост се спуска с дрънчене, зъбчатата решетка на крепостната врата се вдига с тракане, и комендантът на замъка излиза забързано, с офицерите си зад него, със съпругата му зад тях, с шапка под мишница, с лица, грейнали в раболепни усмивки.
Не слизам от коня. Оставям го да дойде до стремето на коня ми и да сведе глава към коленете си. Оставям го да прочете приветствената си реч. Не укорявам град Бърик за това, че ме прогони в мрака да търся убежище в манастира в Колдстрийм, но няма и да забравя това. Тогава, изпод сянката на къщичката на вратаря, виждам как стройна, висока фигура пристъпва напред. Примигвам. Не съм сигурна, че виждам ясно. Разтривам очи с опакото на ръцете си. Не може да е той, и все пак е той. Това е Арчибалд. Съпругът ми е дошъл да ме поздрави.
— Любов моя — е единственото, което казвам. Забравям в миг всичко, което съм чула против него, всичко, от което съм се опасявала.
Той пристъпва бързо към коня ми и протяга ръце нагоре към мен. Скачам в обятията му и той ме прегръща здраво. С глава, опряна на рамото му, с устата му, допряна до врата ми, чувствам познатата му гъвкава, жилава снага, и долавям, с леко похотливо потръпване, че у него има нещо ново и непознато. Не сме били заедно от повече от година. Облягам се назад в прегръдките му, за да погледна лицето му. Кожата му е тъмна като на селянин от месеците суров живот по границите. В профила му има сурова твърдост, която ми напомня за двамата стари лордове, онези двама велики мъже, неговите дядовци. Омъжих се за момче, но това вече е мъж, който е дошъл да предяви претенциите си над мен. Изведнъж Хари ми се струва мекушав и ленив, дворът му — разглезен и надменен. Сестра ми е изящна кукла, омъжена за участник в турнири, мним воин. Мъж като съпруга ми се нуждае от жена като мен, с кураж, който може да се мери с неговия, с амбиция, равна на неговата.