Три сестри, три кралици
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #8
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Три сестри, три кралици». Краткое содержание книги:
— Наистина сте красавец, както ви наричат — казвам. — Ще ме засенчите с блясъка си.
— Аз съм луната, а вие сте слънцето — казва той с привлекателния си френски акцент. — И за мен ще е чест да яздя с вас до замъка ви, за да посетите момчето си. Често съм имал удоволствието да се срещам с него и му разказвам за турнирите и за това какъв благороден рицар беше баща му. Обещах му, че ще ви отведа при него веднага щом пристигнете. Но само кажете, и ще остана тук, а вие ще идете сама. Както желаете, ваша светлост.
— О, можете да дойдете — казвам, сякаш за мен няма значение; но съм поласкана, че иска да язди с мен. Той е красив мъж; всяка жена би се радвала да го види до себе си. Тъй като е регент в отсъствието на Олбъни, трябва да се сприятеля с него. Бог е свидетел, че все още нямам достатъчно приятели в съвета.
Конете се подхлъзват леко по калдъръма и се привеждат напред, за да се изкачат по хълма. Точно както очаквах, хората ми подвикват благословии от прозорците, и излизат от тъмните входове, за да помахат и да се усмихнат. Продавачките на пазара стоят с кошници, закрепени на издадените им напред бедра, и гръмогласно ми отправят благопожеланията си на местния език и на пограничния диалект. Разбирам ги, но Антоан дьо ла Басти се смее на неразбираемия език, сваля шапката си с бялото перо и се кланя ту на една, ту на друга страна.
— Надявам се да ми пожелават хубави неща — казва ми той. — Доколкото знам, като нищо може да ме проклинат да горя в ада.
— Във всеки случай, радват се да ме видят у дома — казвам. — И никоя жена под деветдесет години никога не е успявала да каже лоша дума против вас. Наричат ви Прекрасния Мосю.
— Защото не могат да произнесат титлата ми — засмива се той. — Тук има само едно прекрасно създание.
Усмихвам се.
— Възхищават ви се, но не мисля, че хората са доволни от това, че заемате регентския пост.
— Никой не обича да плаща данъци, никой не обича да спазва закони. Ако шотландските лордове нямаха регент, който да властва над тях, просто биха се избили помежду си.
— Но е редно регентът да съм аз — казвам. — Съпругът ми, вашият приятел, остави правомощията на мен при смъртта си.
— О, да — казва той, с много силен акцент. — Но нямаше как да знае, че ще се омъжите за първото красиво момче, на което падне погледът ви! Кой би предположил такова нещо?
— Арчибалд е граф на Ангъс и именит лорд, равен на другите — казвам ожесточено. — Не е просто някакво момче. И е редно да не забравяте, че разговаряте с английска принцеса и вдовстваща кралица на Шотландия.
Той накланя глава към мен, сякаш за да шепне.
— Не забравям коя сте — казва. — Бях на сватбата ви. Никога не бих забравил първия ви съпруг, който беше велик крал. Но ви казвам, напълно безпристрастно, че вторият ви съпруг не може да се мери с него.
— Как се осмелявате? — възкликвам.
Той свива рамене. Отгоре ни приветстват с възгласи, той отправя блестящата си усмивка към прозореца на един горен етаж, и някой ни хвърля цвете.
— Ваша светлост, отсъствахте дълго време. Вашият красив млад служител сега служи на себе си.
— Какво имате предвид?
— Ах, оставете! — възкликва той. — Кой съм аз, че да говоря за един блуден съпруг? Трябва да го попитате сама дали има власт сред лордовете. Попитайте го сама къде са рентите ви? Попитайте сама къде е живял, докато вие бяхте в изгнание, и дали животът му е бил много тежък? Попитайте го кой получава най-хубавите парчета от месото сега?
— Той живя по границите — казвам твърдо. — Зная всичко за това. Животът му е бил много тежък. Той беше обявен извън закона, докато не успя да се споразумее с регента, херцога на Олбъни.
— Герой, несъмнено; би трябвало да има собствен макар, като първия ви съпруг, за да съчинява поеми в прослава на многобройните му победи — казва той и махва на стражите на стената на Единбургската крепост да вдигнат решетката на крепостната врата и да спуснат подвижния мост.
Не се случва нищо. Двамата дръпваме юздите на конете, за да спрат, и чакаме. Началникът на конницата ми излиза напред.
— Нейна светлост вдовстващата кралица на Шотландия — изкрещява той.
Седя гордо на седлото, в очакване мостът да се спусне с трясък, а решетката на крепостната врата да се вдигне, но все така не се случва нищо. Усмихвам се, мислейки си как ще видя сина си за първи път от две години, когато Антоан казва:
— Мисля, че има някакво затруднение.
От страничната врата на замъка излиза капитанът на стражата, сваля с отривист жест шапката си и се покланя ниско на мен, а после на Антоан.