Отдел Убийства: Главният заподозрян

— Как си, малка Настя? — попита Леонид Петрович.

— Умерено. Болният е по-скоро жив, отколкото мъртъв — пошегува се тя.

— Защо си сама, без Льошка?

— Непланирана визита. Преди един час не знаех, че ще дойда у вас.

— Нещо се е случило, така ли?

— Аха. Страшно подозрение за страшно престъпление. Татко, ще дадеш ли нещо да хапне гладната малка Настя?

— В тигана има кюфтета, вземи си с хляб. Или искаш супа?

— Не, не искам супа. Татко, ти разбираш от всичко, знаеш ли дали криминалистите имат методики за установяване различията в полиграфичната продукция?

— Много са ограничени. Не може ли да конкретизираш въпроса?

— Може ли да се установят различия между книги, които са били отпечатани от едни и същи филми, в една и съща печатница, но по различно време.

— На практика не. Ако, разбира се, е използвано различно лепило и прочие материали, могат да ти кажат, че книгите са от различни партиди. Но различно лепило могат да използват и в рамките на един тираж. Свършило едното лепило, пуснали друго. Какво ти трябва?

— Трябва да установя, че едни книги са били отпечатани по-рано, а други по-късно. При това значително по-късно. Разликата във времето достига до година, че и повече.

— Трябва да те разочаровам, детенце. Засега у нас нямаме такива методики. За какво мислиш, че са проблемите с ценните книжа? Тъкмо затова. А наскоро на концерта на един известен певец са продали двойно повече билети, отколкото са местата в залата. Тоест по два билета за всяко място. Така и не успяват да различат истинския от фалшивия, още по-малко пък да определят къде са отпечатани. Ако твоите книжки са отпечатани в една и съща печатница, разликата е само в степента на засъхване на боите. А ние не можем да определяме достоверно това.

— Жалко — огорчи се Настя. — Толкова се надявах…

— Настя! — чу се гласът на майката от стаята.

— Тичам!

Тя сложи на масата отхапания сандвич с кюфте и хукна към стаята. След пет минути й обещаха твърдо да намерят книги от известния японски автор и снет по романа филм и при първа възможност да ги изпратят по човек в Москва. Гласът на събеседника, разговарящ на френски с доловим акцент, й се стори познат. Дори не самият глас, а именно акцентът, маниерът на произношение.

— Кой беше? — попита тя майка си, когато затвори.

— Фернандо. Помниш ли, миналата година го посреща и го води из Москва?

— Разбира се. По дяволите, колко неудобно се получи. Не го познах и разговарях като с непознат.

— Нищо страшно. А миналия път той много те хареса и сега ми каза, че за теб е готов да изкупи книжарниците на Мадрид. Какво се разбрахте?

— Записа си телефона ми и обеща да звънне веднага щом разбере по кого и кога ще изпрати нещата. Тъкмо някакъв негов познат щял да лети вдругиден за Москва и ако успее да купи книгите, ще ги предаде по него.

— Е, славно се нарежда. Ще останеш ли за вечеря?