Отдел Убийства: Главният заподозрян

— А ние мислехме, че престъпниците отдавна са намерени — заяви на милиционерите Гена с презрително изражение. — Какво толкова се бавите?

— Е, извинявай, братко — вдигна рамене Коротков. — Така се получи. Не можем да намерим една улика, а без нея за нищо на света не можем да хванем убиеца. Затова дойдохме при вас да се посъветваме, може да подскажете нещо.

— Знаем ги ние тия методчета — веднага се обади Вова, докато оправяше големите очила върху тънкото си носле. — Възрастните никога не се съветват с нас. А когато казват, че се съветват, значи вече всичко са решили сами, а сега искат да убедят и нас.

— Напразно говориш така — поклати глава Селуянов. — Макар по принцип да си прав, трудно е да се спори за това. Но в случая сгреши. И без вашата помощ нищо не можем да решим.

Опитът да използват момчешкото любопитство остана безрезултатен. Коротков и Селуянов направиха драматична пауза с надеждата, че хлапетата няма да издържат и ще попитат за какво става дума и с какво могат да помогнат на чичковците милиционери. Но Гена и Вова ядяха невъзмутимо кюфтета и ориза с мръснокафяв цвят, без да обръщат ни най-малко внимание на ченгетата. Коротков разбра, че старите изпитани методи вече не действат и трябва да поеме инициативата.

— Приятели, трябва да намерим малка подковичка. Без нея не можем да хванем престъпника. Но милицията не я е намерила на местопрестъплението. А трябва да я има. Задължително. И аз искам да ви питам не сте ли я видели до онзи човек, когото сте намерили. Ако пък сте я видели, не знаете ли къде се е дянала? Това е всичко.

— Тази ли? — Вова бръкна в джоба, извади си ръката и разтвори длан. Малката позлатена подковичка с две колелца от скъсаната верижка лежеше в шепата му като в уютно гнезденце.

— Тази. Къде я намери?

Малчуганът отново стисна мъничката си длан и подковата изчезна.

— Там я намерих. До… Абе до онзи човек. Мислех, че е ничия. Взех я за късмет. Всички казват, че подковата носи щастие.

Коротков оцени деликатността, с която Вова Молянов избягна неприятните думи като „покойник“, „мъртвец“, „труп“. Момчето чу, запомни и повтори израза, който току-що употреби самият Юрий. „Онзи човек“.

— Е какво, донесе ли ти късмет?

— Не знам. При мен всичко си е наред и преди това.

— Тогава да се надяваме, че без нея няма да се влоши. В края на краищата ти си мъж, трябва да умееш да се справяш със собствени сили. Нали така?

Момчето вдигна към Коротков очите си, които бяха станали бездънни и огромни.

— Ще я вземете ли?

— Да, Вова. Трябва да го направя. Разбирам, свикнал си с нея, скъпа ти е. Но аз съм длъжен. Разбери ме. И не се сърди.

Малкото юмруче се сви още по-силно. По кръглата нежна буза се търкулна предателска сълза.

— Ами ако не я дам?

Наистина, ами ако не я даде? Със сила ли ще му я вземат? Да се бият с едно дете? Да призовават към гражданско съзнание? Да го плашат с традиционните милиционерски страшилки? Глупости.