Отдел Убийства: Главният заподозрян
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #13
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: АТИКА
- ISBN: 954-729-031-2
- Переводчик: Венета Георгиева
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Отдел Убийства: Главният заподозрян». Краткое содержание книги:
— Володя, много те моля — тихо пророни Коротков, като сложи ръка на рамото му. — Ти си голямо момче, трябва сам да разбираш колко е важно това. Знам колко е мъчително и трудно да се разделя човек с любим предмет, с който е свикнал. Изобщо в живота има много мъчителни и трудни неща, но трябва да ги преодоляваме. Само за малките деца всичко е лесно, просто и весело. А ти вече не си малък и ще се наложи да свикваш да губиш. Може би това ти е първата загуба, но честна дума, не е последната и трябва да се учиш да понасяш с достойнство и мъжество. Ще успееш, сигурен съм, че ще съумееш да се справиш с това.
В ученическия бюфет цареше шум, глъч и врява, но около масата с двете момчета и двамата възрастни сякаш някой бе издигнал стъклен похлупак, който не пропускаше звука. И четиримата мълчаха и светът утихна, очаквайки кога единайсетгодишното дете ще приеме първото трудно решение в живота си: да се раздели доброволно с малката позлатена подковичка, която цели три месеца носеше „за късмет“.
Малкото юмруче бавно се разтвори. Коротков щеше просто да вземе подковичката и да я пъхне в джоба си, но овреме се спря. Не бива да се отнася небрежно към онова, което е така скъпо за момчето. Той извади найлоново пликче, внимателно сложи вътре подковичката, залепи го и след това го прибра в портфейла си. Изведнъж Вова скочи от мястото си и избяга от бюфета. Гена Федотов продължаваше да седи неподвижно, без да казва нито дума.
Оперативните служители станаха.
— Твоят приятел е истински мъж — заяви много сериозно Селуянов. — Така му предай. Може да се гордее със себе си. Не го оставяй сам, сега му е тежко и ти като приятел трябва да го подкрепиш.
Гена кимна мълчаливо, но не стана от мястото си.
Юра и Николай се отдалечаваха бързо от училището. И на двамата им се струваше, че въздухът е изпълнен с детската мъка от първата загуба и виновници за мъката са самите те.
— По дяволите, колко е трудно все пак с децата — сърдито подхвърли Коротков, когато бяха отминали два квартала. — Нали разбираш кое е глупавото — няма никаква трагедия, голяма работа, някаква нещастна подковичка, а за момчето такава мъка, че чак сърцето ти се къса. Да плачеш ли, да се смееш ли.
— А ти знаеш ли кое е най-смешното в тази история? — поде Коля. — Вовината майка най-много се боеше, че ще го травмират разговорите за трупа, който е намерил. А на него не му мигна окото. Той още не разбира какво е това смърт и колко е страшно. А се разплака заради подковичката. Ето къде е истинската травма за него. Имам чувството, че сме обрали дете.
— Добре де, стига за тъжни неща. Нека да се радваме, че днес приказно ни провървя. Намерихме подковката от раз. Такъв късмет не се случва всеки ден. Според нашето милиционерско щастие, ако търсим на няколко места, винаги го намираме на последното. Накъде отиваме?
— При Черкасов. Ще му покажем подковата, щото изведнъж да не излезе, че не е от иглата му. — Слушай — сепна се неочаквано Селуянов, — в правилна посока ли вървим? Нали си оставихме колата близо до къщата на Молянов. Според мен трябваше да завием надясно от училището.
— Така ли? — смая се Коротков. — Ами накъде завихме?
— Наляво.
— И кой дявол ни накара?
— Сигурно, защото се разстроихме. Не мога да гледам детски сълзи.
— И аз не мога — въздъхна Юра. — И кой идиот е измислил, че работата на милиционерите ги прави закоравели? Според мен е точно обратното. Сигурно на стари години съвсем ще стана сантиментален. Хайде да се опитаме да минем през дворовете…
Пред Михаил Черкасов се издигаше внушителна купчина снимки на всички възрастни обитатели от вилното град че „Мечта“.
— Михаил Ефимович, човекът, който иска да ви създаде маса неприятности, е свързан по някакъв начин с „Мечта“. Или живее там, или посещава района. Искам да огледате снимките на всички, които живеят там. Може да познавате някои хора.
— Не ви разбирам добре — отвърна смутено Черкасов. — Защо трябва да ги познавам?
— Защото не може човек току-така да ви желае лошото. Той има нещо против вас, а това означава, че най-вероятно сте лични познати. Разбира се, допускам, че може да ви отмъщава за нещо и пак никога да не сте се срещали, но подобни случаи са крайно редки. Нека започнем от най-простото: вие се познавате с него, може би по-рано сте били познати, но отдавна не сте се виждали. Погледнете внимателно, ако обичате.
Черкасов позна подковата от пръв поглед. И оперативниците се убедиха още веднъж, че той няма никакво отношение към осемте трупа. Ако имаше, историята с подковата никога нямаше да излезе наяве. Той просто нямаше да „открие“ липсата на верижката от иглата за вратовръзка.