Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Полагаше усилия, за да се наслади по-дълго на ябълката, сякаш всяка следваща хапка му подаряваше още цяла година живот. Когато приключи с нея и изсмука всяка капчица от пръстите си, впери замечтан поглед в комата хляб и лука. С огромно усилие на волята ги напъха в джобовете си. Дори да намереше пътя към повърхността, дори да беше съвсем близо до някакво място, където имаше хора, нямаше никаква гаранция, че ще го нахранят. Ако се окажеше в Ерчестър или някое от селцата край Кинслах, можеше да намери къде да се скрие, а дори и съюзници, но ако се озовеше в Хейхолт, всички можеха да скочат срещу него. Ако пък се заблуждаваше в заключенията си от наличието на чинията — е, така или иначе щеше да е добре да запази останалата част от храната.

Вдигна факлата — синкавото пламъче вече мъждукаше едва-едва — и тръгна по коридора. Скоро стигна до разклонение. Прониза го хлад. В коя посока беше тръгнал? Така бързаше да се отдалечи, за да не би онзи, който беше оставил храната, да се върне, че не беше проявил обичайното внимание. Дали беше завил наляво, както би трябвало? Не беше сигурен.

И все пак нямаше какво друго да направи, освен да се довери на рефлекса си. Тръгна надясно. Съвсем скоро се убеди, че това не е правилният избор: пътят водеше надолу. Върна се назад и тръгна по друг коридор, но този също се спускаше надолу. След няколко проверки установи, че всички разклонения се спускат надолу. Върна се до мястото, където беше изгризал ябълката, и намери захвърлената дръжка, но щом приближи мъждукащия пламък до земята, видя, че единствените следи върху прашния под водят натам, откъдето беше дошъл.

„Проклето място! Проклет лабиринт!“

Затътри се обратно към разклонението. Беше ясно, че нещо се е случило — тунелите отново се бяха променили по някакъв странен начин. Примирен, той избра прохода, който се спускаше най-плавно, и тръгна по него.