Прокобата на Господаря Гад [bg]

— Ти знаеш — кротко отвърна Морам. — Направи каквото е най-добро според теб.

Очите на Хърн се ококориха, като че не беше очаквал благи думи от хора, които тормозят коне. Ухили се и щеше да отпраши нанякъде, но Томас попита изведнъж:

— Защо не яздите? Имате толкова много ранихини…

Морам го възпря със светкавичен жест, но беше късно. Хърн се опули като човек, чул светотатствени думи, силните му пръсти развързаха въжето и го стиснаха като гарота.

— Ние не яздим — процеди той.

— Вразуми се, Хърн — тихо се намеси Въжарят Ръста. — Покорната на гривата го приветства.

Хърн се озърна свирепо към другаря си, върза отново въжето на кръста си с отсечени движения и скоро изчезна сякаш бе потънал в земята.

Морам стисна Томас за ръката и каза ядосано:

— Рамените служат на ранихините. Това е смисълът на живота им. Не ги оскърбявай, Невернико. Лесно се гневят… и са най-страховитите ловци на Земята. Може да има стотина от тях наоколо, без да подозираш. Решат ли да ти отнемат живота, ще го сторят, преди да мигнеш.

Томас почувства предупреждението като удар, то сякаш беше напълнило тревата наоколо с очи, таящи гибел. Виждаше се да изпъква с намацаната със зелено туника, която привличаше насочена към него смърт от земята. Затрепери.

Докато Хърн го нямаше, другите Въжари се занимаваха с конете — галеха ги, увещаваха ги да приемат храна и вода. Ръцете им вдъхнаха сила на повечето животни. Владетелите скоро се успокоиха, че конете са под добри грижи, и отидоха да говорят с Куаан и Тувор. Ратниците се заеха с приготвянето на храната.

Томас проклинаше мамещия мирис на гозбата. Просна се на жилавата трева, за да усмири гризящата го празнота в корема и впери поглед в небето. Умората го надви и той задряма, но скоро го събуди нова миризма, от която гладът се вкопчи още по-жестоко в него. Носеше се откъм нацъфтели пищно наръчи трева, приличащи малко на папрат, които конете дъвчеха охотно. Това беше целебната билка, набрана за тях от Хърн. Сега всички коне стояха уверено на краката си и силите им видимо се възвръщаха. Заради дразнещия аромат на растението Томас си представи за миг как лази на четири крака и дъвче като конете.

— Проклетите коне си хапват по-добре от нас — изсумтя с потиснат бяс.

Въжарят Ръста се подсмихна.

— Тази трева е отрова за хората. Това е аманибхаван, цвете на здравето и лудостта. Лекува конете, но мъжете и жените… не могат да я понесат.

Томас го изгледа сърдито и пак се насили да потуши повика на глада. Обзе го нечовешко желание да вкуси от тревата, която изкушаваше сетивата му. Но мисълта, че е паднал толкова ниско, му беше омразна и той я запреживя вместо храна.