Прокобата на Господаря Гад [bg]

Само че по залез Ръста каза на Протал, че отрядът не бива да спира. Имало опасност. Други рамени били оставили знаци в тревата. Трябвало да продължат още няколко левги. По-късно се издигна луната и омърсеното й зарево обля нощта с кръв, призовало ярък отговор от пръстена.

Ръста накара ездачите да забавят ход и ги предупреди да мълчат. Колкото може по-тихо тръгнаха косо нагоре по южния склон на хълм и спряха под билото. Слязоха от конете, оставиха неколцина стражи да ги пазят и се изкачиха догоре с Въжарите.

На север земята беше равна. Въжарите се взряха натам и посочиха нещо. Томас се бореше с изнурените си очи и мъждивата червенина и накрая си помисли, че е видял по-тъмно петно да се движи в равнината на юг.

— Креш — прошепна Хърн. — Жълти вълци — от глутниците на Острозъбия. Преминали са по Далечния брод.

— Чакайте ни — нареди почти беззвучно Ръста. — Няма да ви сполети зло.

Той и другите Въжари се шмугнаха в нощта.

Отрядът по инстинкт се събра нагъсто. Всички се взираха до болка в немощната червена светлина, която сякаш се просмукваше като пот от напиращия долу мрак. Чакаха настръхнали и смълчани, сдържаха дори дишането си.

Питен се кокореше в прегръдката на Лора, все едно участваше в бдение.

Томас научи по-късно, че глутницата наброявала петнайсет от едрите жълти вълци, които стигаха до кръста на висок мъж. Извитите остри зъби по яките им челюсти разкъсваха безмилостно. Точели лиги по следите на две малки кончета, пазени само от жребец и неговата кобила. Според легендите на рамените дъхът на креш бил толкова горещ, че опърлял земята, а лапите им оставяли пътека от болка, където минели по тревата. Но сега Томас виждаше доближаваща, уголемяваща се с всеки миг тъма.

Неувереният му поглед долови как отзад в глутницата настана бъркотия. Вълците продължиха своя бяг, но две-три черни точки май останаха неподвижни на ливадата.

В глутницата пак настъпи смут за кратко. Този път се чу и прекъснат вой на изненада и страх. Злостното ръмжене секна внезапно. Другите зверове се устремиха право към отряда, оставяйки още пет черни петънца зад себе си. Томас вече знаеше, че са мъртви вълци.

Още три вълка бяха повалени и той различи ясно три фигури, които отскочиха от труповете и препуснаха подир оцелелите.

Всички се скриха в сенките на подножието. В мрака се разнесе шум от схватка — бясно ръмжене, щракане на челюсти, които не захапваха нищо, пращене на кости.

Тишината пак завладя нощта. Отрядът настръхна още повече, защото не се виждаше нищо — сянката стигаше почти до билото, където стояха.