Колелото на Осхайм [bg]

— Говорила си с нея! — Знаех, че е вярно, още докато изричах думите.

— Виждала съм я в огледалото си. — Кара сви рамене. — Тя не е дявол, а аз не съм овца, че да се водя по чуждо мнение. Слушам. Мисля. Преценявам сама.

— И? — Разперих ръце.

— Не мога да реша. — Тя изправи гръб и се плъзна от стената. Около нас закапа дъжд.

— Но тя е зла! Видях я да убива…

— Казваш, че е зла, защото един от хората, които е трябвало да умрат за осъществяването на целите ѝ, е била майка ти. Но целите на Червената кралица са довели до смъртта на хиляди, много от тях майки. Огледай се. — Тя размаха ръка към руините.

— Аз… предполагам… — Помъчих се да намеря правилните думи, с които да ѝ обясня защо греши. — Повечето от тях сигурно са се опитали да избягат.

— Твоите хора са нашествениците. Снори ми каза, че видял едноръкия, който те е измъчвал — облечен в табард на Червения предел, тук, в Блужен, да върви с войниците.

— Джон Резача? — Открих, че съм увил ръце около тялото си и нощта ми се струва по-студена, по-пълна с ужаси. — Мислех, че този копелдак вече е мъртъв.

— Хората, които могат да изкопчат бързо информация от пленниците, са ценен ресурс по време на война, Джал.

— Има някаква грешка. Червения предел не използва мъчения. Ние сме добрите… Ще кажа на кралицата. Ще…

— Погледни зад стената — каза тихо тя в нощта.

Дъждът се бе усилил и хич не ми се искаше да поглеждам зад стената.

— Реши сам, Джалан. Но го направи с отворени очи. — Тя се промуши покрай мен и тръгна към палатката.

Вече валеше сериозно, а облаците бяха закрили светлината на луната и звездите, но един огнен език още играеше над купчина почернели греди на десет крачки зад стената, на която бе седяла Кара. Изругах, прегърбих рамене срещу студените дъждовни капки и се приведох над най-ниската част от стената.

Трупът на млада жена, почти момиче, лежеше свит в подножието ѝ. Лежеше там, както бе лежал през цялото време на нашия разговор, както бе лежал, докато разпъвахме палатката и докато спяхме — вперил в небето очи, пълни със студена вода. Половината ѝ лице бе изгоряло до черно, кожата се белеше на черни квадрати, но личеше, че е била млада, даже хубава, с дълга тъмна коса също като мамината. Дръпнах се почти преди да осъзная, че вързопчето на гърдите ѝ е бебе. Иска ми се да бях по-бърз.