Колелото на Осхайм [bg]

— Разкажи ми за моя град.

Колко ли вече знаеше? Не виждах Мълчаливата сестра сред тълпата. Изпънах се пред Червената кралица, вече прегърбена в трона си, и там, в мъжделивата светлина, ѝ разказах за станалото във Вермилиън. И сред всички тези приказки за опожаряването на половината град, за да спася каквото лежи зад стените, за измяната на сина ѝ и за смъртта на братята ми… съвсем забравих да лъжа.

— А сега пътуваме към Осхайм с ключа на Локи по заповед на наместника.

След последните ми думи се възцари тишина. Зачаках присъдата ѝ.

— Каквото, такова. — Говореше уморено. Никога досега не я бях виждал уморена.

— Предлагам ви ключа, ваше величество. — Паднах на едно коляно и протегнах ключа напред с две ръце. Старото ми желание да го запазя до голяма степен се бе разсеяло, след като стана ясно, че ключът е моят билет за Осхайм. — Сигурен съм, че той ще отключи кулата на Синята дама за вас.

— Когато най-силно желаех това нещо… ти го даде на друг. — Тя се приведе напред и посегна с костеливата си ръка. — Изглеждаше твърдо решен, че брат ми трябва да се разпорежда с този ключ.

Запазих устата си затворена, понеже знаех, че ще ме закопае още по-дълбоко. Усещах ключа леден върху дланите си — сякаш можеше да се изплъзне всеки момент.

Пръстите на Червената кралица се протегнаха към дара на Локи, тъмен като лъжа и блестящ.

— Не. — Ръката се сви в юмрук. — Гариус заслужава нашата вяра… моята вяра. Ще занесеш това в Осхайм и ще развалиш лудостта на Строителите.

Една въздишка излетя от мен, аз вдигнах очи и свих длан около ключа.

— Защо не пратите някой по-подходящ за тази задача?

Баба ме удостои с една от редките си усмивки, макар и мрачна.

— Ти си този, който ми напомни за стойността на моя брат, Джалан. Не бих подкрепила плана му само за да възразя на избора му на герой.

— Герой? — Очите ми се разшириха, понеже не успях да потисна напълно избуялата в мен глупава гордост.

— Пък и освен това — каза тя — севернякът е с теб. Изглежда ми способен човек.