Мозайка от убийства [bg]

Накрая животът в училището „Чорли Хоп“ свърши и за двама ни, макар и по различни причини. Алан завърши училището, когато стана на тринадесет, а няколко години след това баща ми получи тежък инсулт, след който остана наполовина парализиран. С това неговата власт над нас приключи. Алан продължи образованието си в училището в Сейнт Олбънс, където се чувстваше много по-добре. Там имаше един учител по английски език и литература, който му беше симпатичен — казваше се Стивън Пит. Веднъж попитах Алан дали той не е първообразът на Атикус Тип, но той ми се присмя и ми отговори, че между двамата няма никаква връзка. Във всеки случай по това време вече беше ясно, че кариерата му по един или друг начин ще бъде свързана с писането. Беше започнал да пише разкази и поезия. В последната година от гимназията той написа пиесата за училищната постановка.

От този момент нататък го виждах все по-рядко и предполагам, че в много отношения се отчуждихме. Когато живеехме заедно, бяхме близки — но вече бяхме започнали да се отдалечаваме — всеки по пътя към своя собствен, отделен живот. Когато завършихме гимназия, Алан замина да следва в университета в Лийдс, а аз изобщо не завърших университет. Родителите ми бяха против. Намерих си работа в архива на полицейското управление в Сейнт Олбънс и стана така, че се омъжих за полицейски служител, и в крайна сметка дойдох да живея и работя в Ипсуич. Баща ми почина, когато бях на двадесет и осем години. В края на живота си вече беше прикован на легло и имаше нужда от денонощни грижи — не се съмнявам, че майка ми посрещна с облекчение деня, в който баща ми най-сетне хвърли топа. Имаше застраховка живот, така че тя успява да се издържа сама. Още е жива, макар че не съм я виждала от цяла вечност. Прибра се да живее в Дартмут, където е родена.

Но да се върнем на Алан. Той завърши английска литература в университета в Лийдс, а после замина за Лондон и започна работа в рекламата — по онова време много млади хора избираха този път, след като се дипломираха, особено ако бяха завършили хуманитарна специалност. Работата му беше в рекламната агенция „Алан Брейди & Марш“ и доколкото мога да преценя, животът му беше прекрасен — не му се налагаше да работи чак толкова много, плащаха му доста добре и ходеше на много партита. Това беше през осемдесетте, когато рекламата все още беше бранш, в който хората бяха свикнали да си угаждат. Алан работеше като копирайтър и дори успя да измисли един рекламен слоган, който стана доста известен: „Удивително Очарователен Лютив Салам“. Това също е акростих. Първите букви от думите на слогана образуват „Уолс“ — името на марката-производител. Живееше под наем в един апартамент в Нотинг Хил и имаше многобройни приятелки, макар да не знам дали това има някакво значение.

Алан продължи да работи в рекламата до края на двадесетте си години, но през 1995 година, точно преди да навърши тридесет, ме изненада с решението си да напусне агенцията и да се запише на следдипломна квалификация — двегодишна програма по творческо писане в университета в Норич. Беше ме поканил в Лондон специално за да ми съобщи това. Заведе ме в ресторант „Кетнърс“ в Сохо, поръча шампанско и когато заговори, думите се изляха от него като река. Казуо Ишигуро и Иън Макюън бяха завършили същия университет. А и двамата бяха публикувани, успешни писатели. Макюън дори беше номиниран за наградата „Букър“! Алан беше кандидатствал за място в програмата и въпреки че не се беше надявал да го приемат, в действителност се беше случило точно това. Беше изпратил писмено заявление, откъси от свои текстове и беше преминал особено трудно събеседване с двама от преподавателите в университета. Никога не го бях виждала по-щастлив или въодушевен. Като че ли беше открил истинското си призвание — и аз едва тогава си дадох сметка колко важно беше за него да стане писател. Разказа ми, че за две години в програмата ще трябва да напише роман с дължина от осемдесет хиляди думи, под ръководството на преподавател по творческо писане, а този университет поддържа тесни връзки с големите издателства, така че това може да му помогне да подпише договор за публикуване. Вече имаше идея за какво ще се разказва в неговия роман. Искаше да пише за космическата надпревара, но от гледна точка на британците. „Светът става все по-малко място“, каза ми той. „А в същото време ние заемаме все по-малко място в него.“ Това беше темата, която му се искаше да разработи. Главният герой в книгата му щеше да бъде британски космонавт, който така и не успява да излети в космоса. Заглавието на романа щеше да бъде „Погледни към звездите“.