Мозайка от убийства [bg]

Училището беше ужасно място. Баща ми беше ужасен човек. Бяха съвсем подходящи един за друг. Беше започнал работа в училището като учител по математика и доколкото знам, винаги беше работил в частни учебни заведения — може би защото по онова време не бяха толкова придирчиви, когато назначаваха някого. Може би звучи ужасно да казвам това за собствения си баща, но ако трябва да бъда честна, аз много се радвам, че не съм учила там. Ходех в обикновено девическо училище в Сейнт Олбънс — но Алан нямаше как да се отърве.

Училището приличаше на онези старинни постройки, обитавани от призраци, за които пише във викторианските романи — като в някоя книга на Уилки Колинс. Въпреки че се намираше едва на тридесет минути от Сейнт Олбънс, сградата беше в края на един дълъг частен път, който пресичаше гъста гора, така че все едно беше по средата на нищото. Беше дълга, строга на вид сграда с тесни коридори, каменни подове и стени, облицовани до половината с тъмни плочки. Във всяко помещение имаше по един огромен радиатор, който никога не се включваше, защото според разбиранията на училището спането в ледено, твърдо легло и яденето на отвратителна храна оформяше характера. Към сградата на училището имаше и няколко по-модерни пристройки. В края на петдесетте бяха добавили лаборатория за часовете по точни науки, а след това училището беше събрало средства за построяване на нов физкултурен салон, който изпълняваше и ролята на актова зала. Всичко беше боядисано в кафяво или сиво. В цялото училище не се виждаха почти никакви други цветове. Дори през лятото дърветата наоколо не пропускаха слънчевата светлина, а температурата на водата в басейна на училището — която беше зелена като в блато — никога не надвишаваше десет градуса.

Училището беше с пансион, в който бяха настанени общо сто и шестдесет момчета на възраст между осем и тринадесет години. Момчетата живееха в спални помещения, във всяко от които имаше между шест и дванадесет легла. Понякога минавах оттам и все още си спомням онази странна, задушлива и леко кисела миризма на много момчета, които живеят на едно и също място. На децата се позволяваше да си донесат по едно одеяло за леглото и по една плюшена играчка от дома, но с изключение на това нямаха почти никакви лични вещи. Училищната униформа беше доста неприятна на вид: сиви къси панталони и пуловери с остро деколте, в много тъмночервено. До всяко легло имаше гардеробче и всяко момче, което не прибираше дрехите си както трябва, беше наказвано с бой с пръчка.

Алан не спеше при останалите момчета от училището. Двамата с него живеехме с родителите си, в нещо като апартамент в сградата на училището, разположен на част от втория и третия етаж. Спалните ни бяха една до друга и аз си спомням, че почуквахме по стената между тях, за да си предаваме шифровани съобщения. Всеки път ми ставаше хубаво, когато чувах първите бързи и бавни почуквания, веднага след като майка ни загасеше лампите, въпреки че никога не разбирах както трябва какво точно искаше да ми каже с тях. Животът на Алан беше много труден; вероятно баща ни искаше да бъде така. През деня той беше част от живота на училището и с него се отнасяха по съвсем същия начин, както с останалите момчета. Но не беше и съвсем като момчетата от пансиона, защото вечер беше с нас. В резултат на това той така и не се приобщи към нито един от тези два отделни свята — и разбира се, като син на директора се превърна в мишена за тормоз от страна на всички останали момчета още от първия ден. Имаше много малко приятели и израсна като самотно и вглъбено дете. Обожаваше да чете. Още си го спомням, на девет години, с къси панталони, седнал с някаква голяма книга в скута. Беше много дребно момче, така че всички книги — особено едновремешните томове — често изглеждаха необичайно големи в сравнение с него. Четеше във всеки възможен момент, много често до късно през нощта, като се криеше под завивките с фенерче в ръка.