Мозайка от убийства [bg]

— Сюзан, наистина трябва да си поговорим за Алан. Ако се каниш да продължаваш с това разследване, което си започнала, аз очевидно не мога да ти попреча. Но би трябвало да си помислиш за това, което правиш… и за евентуалните последствия от него.

— Да, разбирам.

— Има ли някакъв напредък по отношение на липсващите глави? Ако трябва да бъда честен с теб, по мое мнение този въпрос е много по-важен.

— Продължавам да ги търся.

— Е, пожелавам ти успех с това. Ще се видим в понеделник.

Двамата не се целунахме по бузите, за да си пожелаем довиждане. Нито веднъж не съм се разделяла с Чарлс по този начин — за всички години, през които го познавам. Той е прекалено официален и консервативен. Не мога да си го представя да целува дори жена си.

Той си тръгна. Аз изпих на един дъх остатъка от виното и отидох да взема ключа от стаята си. Възнамерявах да взема вана и да си почина малко преди вечерята с Джеймс Тейлър, но докато се отправях обратно към стълбището — останалите гости вече се разотиваха, оставяйки след себе си подноси с недоизядени сандвичи — на пътя ми застана Клеър Дженкинс. Държеше в ръка един кафяв плик формат А4, а ако се съди по вида му, в него имаше поне десетина листа хартия. Сърцето ми за миг подскочи от радост. Беше открила липсващите страници! Нима наистина всичко щеше да се разреши толкова лесно?

Не, нямаше.

— Нали ви казах, че ще напиша нещо за Алан? — напомни ми тя, като размаха несигурно плика в ръката си. — Вие ме попитахте какъв е бил като момче и как сме израснали заедно.

Очите й все още бяха зачервени от плач. Ако някъде съществуваше онлайн-магазин за луксозно облекло за погребение, тя очевидно го беше открила. Беше облечена с дрехи от кадифе и дантели — в леко викториански стил и толкова черни, колкото изобщо беше възможно.

— Много мило от ваша страна да го направите, госпожо Дженкинс — казах аз.

— Това ми помогна да си припомня разни неща за Алан и ми беше приятно да го напиша. Не съм сигурна, че става за нещо. Аз не умея да пиша като него. Но може би ще ви помогне да научите онова, което ви интересува.

Тя претегли за последен път плика в ръката си, сякаш изпитваше неохота да се раздели с него, и го протегна към мен.

— Направих копие, така че да не се занимавате да ми го изпращате обратно.

— Благодаря ви.

Тя продължаваше да стои срещу мен, като че ли очакваше да се случи още нещо.

— Съжалявам за загубата ви — добавих аз.

Да. Точно това беше очаквала. Тя кимна.