Островът на скъпоценностите

— Сиянието на един огън обикновено заблуждава през нощта, но ако отидем до първата извивка на шосето, ще можем напълно да обгърнем с поглед долината. Да продължа ли?

— Естествено и то бързо.

Колата затрополя в тръс по равното било и скоро достигна мястото, от което шосето започваше да се спуска. Тук кочияшът неволно спря, посочи с камшика надолу и извика изплашено:

— Хер, виждате ли?

— Да. Два огъня — един малък и един голям. Небеса, това е замъкът Хелбигсдорф, а малкият огън гори в селището. Карай нататък! Бързо, в галоп!

— Шосето е стръмно и опасно, а конете ми са изморени до смърт.

— Е, добре, тогава аз ще сляза и ще продължа пеша. Познавам тук наблизо един път, който скосява завоите. Ти си пътувай бавно към замъка, там пак ще се срещнем.

Той отметна наметалото и слезе. Непознатият, една високо израсла фигура, трябва да бе много добре запознат с местността, защото без нито миг да се замисли, се върна бързешком на късо разстояние по шосето. След няколко бързи крачки достигна излаза на споменатия вече пряк път и пое по него. Пътеката не беше широка, но откритата линия, която образуваше в гората, се притегляше право към горящия отсреща на височината замък и пламъците осветяваха почти всяка стъпка ширина, така че спускането ставаше много бързо. Долу, където пешеходният път излизаше за последен път на шосето, мъжът спря. Пред него стоеше едно закрито купе, а кочияшът бе застанал в очаквателна поза до отворената вратичка. Това му се стори странно.

— Добър вечер! — поздрави.

— Добър вечер! — отвърна на поздрава мъжът навъсено.

— Кому принадлежи тая кола?

— Моя е.

— Твоя? Кого чакаш?

— Това никому не влиза в работата.

— Недодяланик! Знаеш ли, че ми се струваш подозрителен?

— Ти на мен също.

Непознатият се ухили.

— Човече, ти ми харесваш. Ето ти един спомен.

След един бърз поглед в купето, който го убеди, че е празно, той замахна и зашлеви на вежливия кочияш една оглушителна плесница. Беше се вече доста отдалечил, преди да е могъл шамаросаният да помисли за ответ на неочаквания дар.

Пътят продължаваше в змиевидни извивки към селото. Тайнственият странник пое по правия път през храстите към замъка и беше вече изминал половината разстояние, когато внезапно отскочи настрани. Едва не се бе сблъскал с един мъж, който изскочи с бързина между два храста. Следваше го един друг, мъкнеш някакъв товар на ръце.

— Стой! — повели той на злокобните фигури.

Тогава обаче предният се обърна, изтръгна товара от ръцете на втория и извика със заповеден глас:

— Оправи се с него!

След тези думи изчезна между храстите. Другият пристъпи непосредствено до непознатия.

— Кой сте вие?

— Я стига!… какво носеше онзи мъж?

— Измитай се, човече, и ни остави на мира!

Той поиска да последва спътника си, ала така наруганият го задържа здраво.

— Поспри, драги приятелю! Там нещо гори, а тук вие се прокрадвате през гората с някакъв предмет. Ти ще направиш с мен един излет до замъка!