Островът на скъпоценностите

— Хелбиг е страшно привързан към дъщеря си.

— Трябва да изгори и тя с другото?

— Не, не трябва да изгори! Но… човек би могъл да си поиграе малко на разбойнически рицар, знаеш как е било в Средновековието. Би могъл да я поразходи на кон.

— Искате да речете, че можем да я отвлечем, та старият здравата да се шубелдиса?

— Готов ли си и в това отношение да помогнеш?

— Веднага!

— Е, добре! Аз имам с мен каретата си и един кочияш, който ми е верен и предан. Значи сме трима. Издебваме някой подходящ миг да заловим момичето и го отнасяме в гората, после казвам на хер фон Уле — аз днес именно съм негов гост, че си заминавам, и на минаване през гората я вмъкваме в купето.

— И накъде ще води пътуването?

— Право към границата.

— Отвъд в Зюдерланд?

— Да, към крепостта Химелщайн.

— На границата ще ни спрат и ще искат да претърсят колата.

— Ха! Моята кола със сигурност не.

— Дори и ако пътувате с мъж, който се намира в това състояние?

Той посочи несретния си костюм. Графът се ухили.

— Мислиш, че ще те оставя в това облекло? Ти още днес трябва да се снабдиш с друг тоалет. До най-близкия град има два часа. Ако побързаш, до вечерта можеш да се върнеш. Ето ти пари. Купи си каквото ти е необходимо, преди всичко някакво огнестрелно оръжие!

Графът извади кесията си и му връчи известна сума. Хартман попита:

— Къде ще се срещнем?

— Точно тук.

— Кога?

— В единайсет часа вечерта. Аз ще се погрижа каретата ми да стои вече в гората. Така ще е по-добре, отколкото ако отпътувам едва по-късно.

Той тръгна и Хартман също се измъкна тихо…

Вечерта на същия ден Магда бе отскочила до селото да посети една болна. Герд я бе придружил и сега двамата крачеха заедно към замъка. По време на престоя им при болната бе станало късно, ала въпреки това те поеха по пешеходната пътека, водеща през парка. Вървяха мълчаливо един до друг. Беше онова красноречиво мълчание, което отдавна на сърцето неговото право, докато устата се бои да предаде с думи чувствата на душата. Неговата ръка неволно бе уловила тази на момичето и то охотно му я бе оставило. В един момент тя долови едно дълбоко въздъхване от устата му и спря.

— За какво мислиш, Герд? — попита.

— За теб и за много неща — отговори той.

— Не можеш ли да ми кажеш едно-друго от многото?

— Та нали всичко това ти вече го знаеш, Магда.

— Не знам какво имаш предвид — каза тя тихо.

— Че аз съм толкова незначителен…

— Незначителен? Ама, Герд, какви ги говориш?

— Истината.

— Незначително ли е на твоята възраст да бъдеш вече флотски лейтенант?

— То е нищо спрямо това, което си ти.

Тя сложи ръка върху неговата и помоли:

— Кажи ми всичко, което те потиска!

— Аз самият още не го зная ясно. Но когато днес видях тоя граф да стои при теб, почувствах, че бих могъл да смажа всеки, който поиска да те докосне като тоя човек.

— Никой няма да се осмели на това.

— И все пак ти един ден ще дадеш позволение някому. Ще срещнеш някого, някого когото…