Островът на скъпоценностите
- Автор: Май Карл
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калем-90»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Островът на скъпоценностите». Краткое содержание книги:
— Тя беше долу в селото — рече Каравей — и сигурно там е останала. Уплахът винаги действа парализиращо на дамите.
— Това съображение донейде ме успокоява. Кой лежи тук?
— Някакъв човек, който ми наскочи в храстите — даде Катомбо за отговор.
— Как се озова насам?
— Когато съгледах огъня, аз избързах пред колата си. Той ми се видя подозрителен. Стреля по мен, докато се боричкахме, и уцели самия себе си в окото. Мъртъв е.
Майорът се наведе.
— Хартман! — извика той изненадан.
— Познавате ли го, хер майор?
— Да. Той е съпругът на моята икономка. Домъкна се при нас от затвора и трябваше да напусне замъка. Той е извършителят, подозирах го.
— Я да вземем да го претърсим! — рече Голвиц.
Той коленичи, пребърка джобовете на мъртвия и намери във вътрешния джоб на сакото един книжен пакет, който отвори.
— Пари! Книжни пари! Хер майор, погледнете!
Хелбиг посегна припряно и прегледа съкровищните бонове и банкнотите.
— Тези пари са мои! — извика. — Аз имам навика да поставям името си в ъгъла на всяка по-едра банкнота. Прочетете тук! И също сумата съвпада. Наистина този човек е бил извършителят!
— В такъв случай поне състоянието ви е спасено — рече Фред.
— При все това библиотеката, както и някои важни документи са унищожени. Хер фон Голвиц, отскочете бързо до селото, моля ви, и вижте дали ще можете да намерите Магда. Присъствието на Герд при пожарището е все още наложително.
Голвиц откликна на молбата. Той срещна пожарните пръскачки на няколко съседни села, които идваха твърде късно. Пламъците образуваха една-едничка грамадна клада, която лижеше облаците и покриваше небето с гъст черен пушек. Тя пърлеше дрехите на приближаващите от много крачки и хвърляше дневна светлина върху цялата околност.
Когато Фред стигна в селото, жилището на селянина беше догоряло. Само отделни малки пламъчета ближеха още оцелелите външни зидове. Двете съседни къщи хората бяха успели да съхранят невредими. И понеже тук вече нямаше какво да се спасява, то повечето жители се бяха отправили към замъка, присъстваха само малцина от хората.
Той питаше всеки, когото срещнеше, за изчезналата, ала никой не бе в състояние да даде информация. Тръгна от къща на къща, от имот към имот и намираше тук и там някой стар мъж или слаба майчица, които да разпита, но трябваше да си тръгне с неизпълнена задача.
Едва вън пред селото се натъкна на една от зяпачите, която се връщаше от замъка, за да нагледа оставените си деца.
— Постойте, фрау! Забелязахте ли тази вечер милостивата фройлайн?
— Да. Тя беше първо в селото и после се затича към замъка, когато той пламна.
— Знаете ли го точно?
— Да. Тя вървеше първом пред мен. Заради голямата блъсканица свърна сетне там вдясно към ливадите.
— Благодаря!
Той продължи бързо и понеже всяка работа по потушаването на пожара бе напразна, намери всички обитатели на замъка и техните гости събрани на едно място.
— Намерихте ли я? — попита го майорът.
— Тогава нямаше да се връщам без нея.
— Значи изчезнала! Боже Господи, къде ли може да се намира?
— Дъщеря ви е тръгнала от селото обратно за замъка и там долу при храстите е поела през ливадите, както ми каза една жена, която я е забелязала.
— Тогава тя е изпреварила другите и се е вмъкнала в замъка.
— Магда е изгоряла! — изплака Фрея.
— Успокойте се! — помоли Герд. — Една дама не може да върви толкова бързо, както вървяхме аз и папа. Ние двамата бяхме първите тук и щяхме да я видим.
— Може би по път е припаднала и сега лежи някъде — рече майорът. — Елате, нека я потърсим!
В този миг се появи на арената кочияшът, който бе водил Нурван паша. При яркото осветление, разпространявано от пожара, се виждаше, че кърви.
— Какво ти се е случило? — попита пашата.
— Бях намушкан от един мъж, който мина край мен в едно закрито купе.
— Как стана?
— На половината височина ме срещна един впряг и понеже шосето беше тясно и стръмно, слязох от капрата и другият кочияш също, за да държим конете. Точно когато се канех да отмина, някой извика в другото купе за помощ…
— Всички дяволи! — изруга Голвиц. — Какъв беше гласът? Мъжки или женски?
— Женски, мисля. Но не можах да го различа, защото гласът замря в хъхрене. Устата на викащия беше затворена или запушена.
— Ти какво стори?
— Повелих на кочияша да спре. Когато той не се подчини, аз го хванах здраво. Сборичкахме се. Оня ме прободе с нож в ръката, а после се отвори вратичката на каретата и слезе един друг, който ми нанесе отзад удар и се строполих в безсъзнание. Когато се свестих, ония бяха офейкали.