Островът на скъпоценностите
- Автор: Май Карл
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калем-90»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Островът на скъпоценностите». Краткое содержание книги:
— А ти ще се пръждосаш по дяволите!
— С удоволствие. Но без теб при Дявола няма да се явя. Напред!
— Смешно! Разкарай се от пътя, обеснико!
Той улови непознатия и поиска да го запрати на земята, ала явно бе подценил физическата му сила, защото в същия миг самият лежеше на земята, а противникът му коленичеше върху него.
— Ама ти си бил страшен Голиат, бе! — захили се този. — Ела насам да ти вържа малко ръцете и в замъка да те поогледам по-отблизичко!
Той извади една носна кърпа, за да я използва за връзване, при което трябваше да освободи едната ръка на Хартман. Оня посегна светкавично към джоба, измъкна рязко един пищов и натисна спусъка.
Неговият противник едва има време, колкото да извие глава настрани; куршумът прелетя непосредствено край нея.
— А-а, и хапеш, змия! Дай тук играчката! — Той посегна към оръжието, за да го изтръгне от ръката му.
— Умри, куче! — изрева Хартман яростно.
Направи едно бързо, припряно движение, удаде му се да запъне второто петле. Но когато вече докосваше спусъка, непознатият извъртя пищова надолу и изстрелът се разнесе.
— А-ах! — изпъшка Хартман. — Самия себе си улучих!
— Хак ти е, хубостнико!
Говорителят почувства, че съпротивата на ранения замря; лесно му се удаде да свърже ръцете му.
— Сега идваш с мен! — повели.
— Не мога! — гласеше стенещият отговор.
— Напред, изправи се!
— Не става. Улучен съм в окото.
Гласът му прозвуча като в угасване и крайниците се отпуснаха вяло на земята.
— Ти си изгубен, човече. Кажи кой си и какво те води насам!
Запитаният заскимтя:
— Оставете ме да лежа! Аз умирам.
— Да те оставя да лежиш? Та апапинът ти да може да те отнесе? Изключено!
Той го вдигна като някое дете и го метна на рамо. Хартман не се съпротиви. Непознатият го понесе с бързи крачки през храстите към откритото поле, откъдето имаше възможност да обгърне с поглед пожара в цялата му ужасяваща големина. Побърза нататък.
Първата група, която съгледа, бяха Каравей и Балдуин Шуберт. Той положи ранения пред нозете им и се обърна към някогашния циганин.
— Кажете ми, добри приятелю… — сам се прекъсна, понеже очите му се бяха сирели върху осветените от огъня черти на циганина. — Каравей! Ти тук! Каква изненада!
Каравей също беше разпознал странника.
— Катомбо… исках да кажа, Нурван паша… ние, граф Хоенег… ти… вие… Възможно ли е?
Той разпери ръце и понечи да се втурне към него, ала в следващия миг ги отпусна смутено, сещайки се за разликата в общественото положение. На пришелеца не убягна неговото колебание и той каза сърдечно:
— Каравей, не бъди глупак! Аз за теб не съм граф Вилхелм Хоенег, а все още Катомбо, твой приятел и брат. Ела в обятията ми!
След като се бяха поздравили задушевно, при което и добродушният Шуберт получи едно топло ръкостискане, Катомбо попита:
— Какво те води по тези места? Сигурно си навестил сестра си Лилга?
— Не, на път съм по една друга работа. Само че това е дълга история, която сега не мога да ти разкажа. Но ме учудва теб да срещна тук.
— Работата е лесно обяснима. По нареждане на херцог Макс разреших една дипломатическа задача в Зюдерланд и по обратния път реших да огледам местностите, които навремето, когато още не бях Нурван паша и граф Хоенег — знаеш вече, Каравей, толкова често скитосвах. Исках да използвам случая да посетя и майор Хелбиг. Това е всичко.
— Пристигнал си в много нещастен момент.
— Дълго време ли гори вече замъкът?
— Половин час.
— Значи огънят е подкладен. Та той лумти от всички ъгли и краища. Има ли някакво предположение кой е извършителят?
— Никакво.
— Може би този тук ще внесе светлина в работата.
— Кой е това?
— Срещнах го горе сред шубраците. Имаше и още един с него, но ми се изплъзна. Носеше някакъв тежък товар.
Каравей се наведе да разгледа пленника.
— Гръм и мълния, та човекът е мъртъв!
— Мъртъв? — попита Катомбо равнодушно. — Възможно, ала той сам си е виновен.
— Как така?
— Поиска да ме застреля. Първият изстрел отиде нахалост, вторият улучи самия него.
В този миг се зададе майорът заедно с Голвиц и Санфорд с обезпокоителна бързина. Забелязвайки пришелеца, той отстъпи от удивление крачка назад.
— Нурван паша! Добре дошъл, екселенц, макар да не мога да ви предложа подслон. Не само моят дом, но и цялото ми състояние е погълнато от пламъците. Прощавайте, че в момента не мога да ви се посветя така, както бих желал. Изпълнен съм със страх, понеже никъде не мога да намеря дъщеря си.