Островът на скъпоценностите

— Да, чух го. Но на нея все ще й дойде по-добър ум.

— Тук се лъжеш! Тя остава при мен, а аз ще се погрижа скоро да се разтрогне бракът ви.

— Аз няма да й дам развод!

— Ще бъдеш принуден да я освободиш. Но за теб ще е по-добре да го сториш доброволно. Ако проявиш такава готовност, то аз може би ще реша да направя нещо за обезпечаването ти.

— Аз не се нуждая от никого и най-малкото от вас!

— Тъй! Ами тогава можеш да си вървиш!

— Никой няма право да ме отпраща, докато тук се намира жена ми.

— Ти чу, че тя не иска нищо да знае за теб. Сега се разкарай!

— А децата ми? Те къде са?

— Те са добре настанени и обезпечени. Ти по-рано нехаеше за тях, а и сега навярно копнежът ти по тях не е извънмерно голям.

— Аз обаче искам да ги видя. Имам право на това!

— Те не са тук.

— В такъв случай ще ми бъдат предадени.

— По този въпрос ще реши съдът. Сега стига толкоз!

— Аз си искам жената! — извика оня вироглаво.

— Кунц!

— Изведи този мъж през вратата!

— Слушам, хер майор! Хайде, хубостнико! Разбрано?

Той улови Хартман за ръката и когато онзи понечи да се съпротивява, сграбчи го за тялото и го изблъска през вратата. Кунц беше як, а лодкарят не бе силен. Та ето как полетя надолу по стълбите и се търколи в двора и стоящият там слуга го пое и изхвърли през портата…

В гората Хартман се срещна с графа.

— Вече се връщаш? — попита този.

— Да. Стана бързо. Първо не искаха да ме пуснат да вляза, а после не можеха достатъчно експедитивно да се отърват от мен.

— Какво каза жена ти?

— Че хич не желае да знае за мен.

— С кого говори още?

— С майора. Той просто нареди да ме изхвърлят.

— Ама че необичайна любезност!

— Нито даже децата си можах да видя.

— Също и заварения си син?

— Не. Той тука ли е?

— Да. Той е флотски лейтенант.

— Какво! флотски лейтенант! Този човек, дето ме натика в пандиза? Дяволите да го вземат, как ми се ще да му натрия носа!

— Само на него? — запита графът дебнещо.

— На него, на майора… на всичкия народ там.

— Това ти би могъл.

— Как?

— Хм! За такива работи трудно може да се говори.

— Господарю, аз съм мълчалив.

— Искаш ли да постъпиш на служба при мен? Само че аз очаквам най-голяма вярност и дискретност. В замяна ще ти плащам добре и ще съумявам да си затварям очите пред разни неща.

— Като какъв трябва да постъпя при вас?

— Просто като мой заместник.

— Невъзможно!

— Но все пак! Аз съм познавач на хората и знам, че мога да те ползвам. При мен ти няма да се претоварваш, защото от обичайните работи аз ще те щадя. Ще изпълняваш само поръчения, за които никой нищо не бива да знае. Искаш ли?

— Да, господарю. Вие ще намерите в мен мъж, който ще ви е предан до смърт и ще върши всичко, което поискате от него.

— Дори ако то е нещо… нещо… незаконно?

— Дори и тогава!

— Аз искам преди всичко да те поставя на изпитание дали ще си годен.