Островът на скъпоценностите
- Автор: Май Карл
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калем-90»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Островът на скъпоценностите». Краткое содержание книги:
— Каква е тая работа! — попита Фрея.
— Те бягат! — отговори Ванка.
— Защо ще бягат? — рече Цила. — Там горе трябва да се е случило нещо. Те отново и отново викат пожар.
Обърнаха се и тутакси се свлякоха от ужас в безсъзнание. Замъкът бе обгърнат от пожар. От стопанските постройки лумнаха също както от главната постройка многобройни пламъци, които за късо време достигнаха огромна височина.
— Това е нагласено! — изскърца зъби майорът, докато тъкмо претичваше в най-бърз бяг покрай липата.
— Първият огън е трябвало само да ни подмами да излезем от замъка! Къде е Магда? — извика Герд, който се придържаше до страната му.
— В селото.
— А сестрите ви?
— Не ги ли видя до липата? Те са на сигурно място. Хайде бързо, та да мога да спася книжата си!
— И животните. От всичко най-напред трябва да се отворят оборите!
Покрай липата се разви безредна тичаница. Никой не обръщаше внимание на другия, а всеки се стремеше колкото се може по-скоро да достигне замъка. Всички жители на селото, които знаеха малките си имоти в безопасност, се бяха стекли насам. Те си пречеха един друг в движението и ето как Магда, намираща се сред най-последните, реши да се насочи вдясно през ливадите.
Недалеч от пътя двама мъже стояха зад един храст. Бяха графът и Хартман.
— Това надмина всички очаквания! — рече Хоенег.
— Но си беше все пак героична работа, защото не можех да си имам представа, че хората са оставили замъка с отворени врати и порти без всяка охрана.
— Много ли ще спасят?
— Не вярвам. Аз подпалих първо задните помещения, понеже така огънят щеше да бъде забелязан чак късно в селото. Сега вече се разгарят постройките отпред. В магазията открих три балона с петрол, който изсипах в преддверието и го запалих, когато всичко вече се намираше в огън.
— Браво! Така навярно и парите на майора ще отидат по дявола!
Хартман не отговори, но ръката му неволно посегна към вътрешния джоб. Ако беше ден, щеше да може да се залежи, че съдържанието му е доста обемисто.
— Цяло щастие е — продължи графът, — дето огънят осветява пътя така, че можем всеки да различим.
— Знаете ли със сигурност, че момичето се е завтекло към селото?
— Аз я видях.
— Значи сега се връща. Как ще я заловим?
— Тук не, това е сигурно. Но ще я последваме и по време на суматохата там горе навярно ще ни се предостави някой миг, в който да ни се удаде да я похитим.
Потокът от крещящи хора все още се стичаше край тях, В един момент двамата наблюдатели съгледаха една женска фигура, която се отби от пътя и свърна към тях.
— Кой е това? — попита графът.
— Никаква жена, която иска да стигне по-бързо.
— Тя трябва да мине покрай нас.
— Да отстъпим встрани, господарю! Тя не бива да ни забележи.
— Напротив, много добре ще ни забележи тя! Знаеш ли коя е?
— Аха, сега чертите на лицето й могат да се различат. Да не би пък да е нашата дама?
— Да, така е.
— Ще я сбараме ли?
— Разбира се! Първо я пропускаме, после ти я хващаш, а аз й запушвам устата с една кърпа. Внимавай, тя е тук!
Сега двамата се снишиха зад храста. Магда крачеше насам, без да подозира нищо. Едва беше отминала и бе сграбчена от Хартман и съборена. Викът за помощ, който нададе, заглъхна нечуто в гълчавата покрай пожара. Втори не бе възможен, тъй като графът бе притиснал кърпата си към устата й. Той извади от джоба няколко здрави върви, за да върже пленницата. Хартман му помагаше.
— Не прекалено здраво! — повели Хоенег. — Тя ни е подсигурена, защото е в безсъзнание, а и да не е така, с една жена все ще се оправим.
— Тъй! — рече безукоризненият му помощник. — И тая работа е свършена! Да я нося ли?
— Да. Ела!
Хартман вдигна припадналата и последва господаря си, който закрачи напряко през нивите и ливадите към гората. Бяха принудени да направят една широка заобикалка, тъй като пламъците на горящия замък, хвърляха такова зарево над околността, че в окръжност от четвърт час път можеше да се забележи всеки човек…
Зад замъка, откъм срещуположната на селото страна, гората се простираше първо по равно, ала сетне изкачваше склона на стръмно спускащата се тук планинска верига, от чийто хребет шосето водеше в множество разтегнати извивки към долината. За пешеходеца бе възможно да достигне билото по една изрътена пътека, която скосяваше всеки един от тези завои и също както шосето бе обрасла от двете страни с гъст храсталак.