Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Четири пъти в кратките новини го предадоха, четири пъти в подробните. Браво на тях! Излязох в градинката да потичам малко, докато още няма хора по улицата, гледам: стои затрупан със сняг камион с надстройка над каросерията, вече съм го забелязвал веднъж по време на друго проследяване, а в тъмната кабина седят двама. Минах близо до кабината, огледах ги — без радио са, не знаят, че вече са ме изтървали.
Но и се тревожа: дали няма да ме приберат? Отдалечиш ни се малко от Москва — тъмен кладенец, а не страна, нищо но им струва да запушат единствения достъп на въздух.
С предпазни мерки изпратих от къщи един екземпляр от „Изложението“, да го спася. [12]
Съмна се, дръпнах пердетата — и от уличното табло моят спотаен Персонаж ме погледна наперено, бодро изпод каскетчето си. Но вече не ми се пишеше за него и в това се състоеше главната болка — от такива страници ме откъснаха! (Оттогава се минаха година и половина — а все не мога да се върна. Персонажът ми можа да се защити.)
В рязанския обком изпаднали в паника! Оказва се: „Би Би Си вече предава, че Солженицин е изключен! Ясно е, че те в Рязан си имат агентура, наблюдават нашия идеологически живот и моментално предават в Лондон!“ И се досетили: да сложат същия онзи бездомен Левченко на телефона и на всички обаждания от Москва да отговаря, че е външен човек, нищо не знае, никой не е изключван. Западните кореспонденти наистина се обаждали, натъкнали се на него, повярвали — и се започнали по западните радиостанции опровержения. А същия ден, на 5 ноември, секретариатът на РСФСР в Москва все пак ме изключил, минали и без мен!
Това аз самият още два дена не го знаех и освен „Изложението“ нищо повече не се канех да пиша и да разпространявам. Чак когато се научих, кипнах и сами изхвърчаха като искри от огниво такива злобни редове, каквито досега не бях запращал по Съюза на съветските писатели — това от само себе си се получи, то не беше нито мой замисъл, нито мой маньовър. (Замисълът беше само съпътстващ: да защитя заплашените Лидия Чуковская и Копелев. Те добре се втъкаха в текста и защитата май излезе успешна: проклетниците ги оставиха на мира.)
„Изложението“ изпратих в Москва преди мен, а аз в Рязан още се опитвах да работя над Ленин, но вече бях загубил спокойствието и вкуса, а редовете на страховитото писмо крачеха по войнишки през главата ми, изтръгваха се от гърдите ми за бой. Отминаха ноемврийските празници, влаковете се поосвободиха — и заминах за Москва. Още не си мислех, че ще е завинаги. Че вече не ми е писано да живея в Рязан, че с моето изключване ми заключиха, заковаха ми с дъски Рязан. (А когато пристигнах там веднъж след разправиите, приближа ли се до бюрото си — през прозореца, от уличното табло, все така присвил очи, ме гледа Ленин с каскетчето си; така си стоя той година, втора, и в дъжд, и в сняг, пред моя напуснат прозорец, — не е за завиждане прекомерната слава. Аз пак си заминах, той пак си остана.)
А в Москва Трифонич нямаше търпение да ме дочака! (Нежно ни сближаваше и това, че през октомври той беше прочел дванайсетте пробни глави от Самсоновата катастрофа и беше останал от тях свръхдоволен, много ги хвалел и вече по редакторски предвкусвал как ще довърша книгата — и всичко ще става за печат, защото е патриотично, и сега вече никой няма да ни спре, и ще се публикува Солженицин в „Новый мир“, и ще си заживеем прекрасно! А не бях му споменавал какви шипове ще има в „Август“, за Лениновата глава. Той все не можеше да приеме и да повярва, че откритият от него, обичан от него автор няма никога да стане за печат навеки…) Няколко дена преди това Твардовски настоявал да съм пристигнел час по-скоро: трябвало да говори с мен повече дори за себе си, отколкото за моя милост. (Пак тая възбуда, както и след четенето на „Кръга“!…)
На 11 ноември отидох в редакцията право от влака. Цялата редколегия седеше в кабинета на А. Т., пред някого беше сложено моето „Изложение“, те току-що бяха го прочели на глас и обсъдили. Всички като по команда станаха и ни оставиха двамата (така беше прието, никога не чакаха А. Т. да каже: „Искаме да си поприказваме насаме“). А. Т. поръча чай с бисквити и сухи гевречета — висшата форма на ново-мировското гостоприемство.
Понеже Трифонич ми се стори на по-нисък граждански градус, отколкото беше, започнах да му обяснявам защо не съм можал да сколасам за секретариата, че те дори покана не бяха ми изпратили, а косвено телефонно съобщение, и то със закъснение. Но излезе, че е излишно да убеждавам А. Т. в това: той и за себе си преценил като презрено да иде там и не отишъл. (Слухове, слухове! Из Москва се носи слух: бил е той там и яростно ме е защитавал.)