Гробище за домашни любимци
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #17
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Гробище за домашни любимци». Краткое содержание книги:
Реди пасианси дълго след полунощ.
Тъкмо когато за пореден път обръщаше картите върху масата, чу как се отвори задната врата.
„Каквото посееш, това ще пожънеш и то си е вечно твое“ — помисли си Луис Крийд.
Чу бавни стъпки, които се приближаваха, но не се обърна, а продължи да се взира в картите. Видя дама пика и я закри с дланта си.
Стъпките спряха зад него.
Настъпи тишина.
Ледена ръка докосна рамото му. Гласът на Рейчъл беше дрезгав, като че ли гърлото й беше пълно с пръст.
— Скъпи — промълви тя.
Нищо не заплашва семейството на Луис Крийд в новия дом в Мейн. Дом, зад който се вие пътека, водеща към малкото гробище за домашни любимци.
Тъжно място може би… но безопасно. Няма да обсеби сънищата ви, да се събудите с писък, облени с пот, обзети от ужас и зловещи предчувствия…
— Да не е било Виктор?
Ели хлъцна от изненада.
— Точно така, Виктор — извика тя. — Каза ми, че се нарича Виктор! Мамо, да не би и ти да си го сънувала?
— Презимето му не е Паксков, а Пасков — промълви Рейчъл.
— Да, нали ти казах — Паксков.
— Рейчъл, какво има? — намеси се Дори, взе свободната ръка на дъщеря си и потръпна от студенината й. — Какво става с Ели?
— Нищо й няма на Ели — отговори младата жена. — Боя се, че Луис не е добре. Или че ще му се случи нещо много страшно. Стой при Ели, мамо. Трябва да се обадя вкъщи.
Тя стана и се отправи към телефонните кабини, намиращи се в противоположната страна на залата, докато машинално търсеше в портмонето си монета от двайсет и пет цента. Пусна монетата в отвора, набра нулата и поиска да говори за сметка на отсрещната страна. Но нямаше кой да поеме поръчката. Телефонът в Лъдлоу даваше свободен сигнал.
— Ще позвъните ли по-късно? — попита телефонистката.
— Да — отвърна Рейчъл, окачи слушалката и остана в кабинката, втренчила празен поглед в телефона.
„Каза, че е изпратен да ни предупреди, но няма право да се намесва. Каза ми още, че е…, че е близо до татко, защото били заедно, когато душата му из… не си спомням точната дума.“
— Излетяла от тялото — прошепна Рейчъл и пръстите й се впиха в ръчната й чанта. — Господи, нима това искаше да каже Ели?
Опита се да събере мислите си, да ги подреди. Ставаше нещо странно и явно обяснението му не можеше да се търси единствено в мъката им, породена от смъртта на Гейдж, нито в прибързаното им заминаване за Чикаго, което повече приличаше на бягство.
Какво знаеше Ели за младежа, умрял в лечебницата през първия работен ден на Луис?
„Нищо — неумолимо отвърна разумът й. — Ти запази в тайна случилото се, точно както се опитваше да скриеш от нея фактите, свързани със смъртта — дори с възможната смърт на котарака й. Спомни си идиотския спор с Луис през същия ден. Да, скри всичко от дъщеря си, защото се страхуваше, както се страхуваш в момента. Младежът се казваше Пасков. Виктор Пасков. Помислила ли си колко сериозно е положението, Рейчъл? Има ли още надежда? Не е ли вече прекалено късно? О, Господи, само ако знаех какво става!“
Ръцете й трепереха толкова силно, че на два пъти не успя да пусне монетата в отвора на телефона. Този път поиска да я свържат с амбулаторията на университета в Ороно. Обади се мис Чарлтън и по гласа и Рейчъл разбра, че е леко озадачена. Не, не е била виждала доктор Крийд тази сутрин и щяла да се изненада, ако днес дойдел на работа. След като даде подробни обяснения на Рейчъл, медицинската сестра отново й изказа съболезнованията си. Младата жена й благодари и й каза да помоли Луис спешно да телефонира в дома на родителите й, ако случайно се яви на работа. Да, той знае номера, отговори тя на въпроса на Чарлтън и изпита неудобство да съобщи на главната сестра (която безсъмнено се досещаше — Рейчъл имаше чувството, че Джоан Чарлтън не е от хората, които пропускат подобни подробности), че домът на родителите й се намирана две хиляди километра от Лъдлоу.
Закачи слушалката с треперещи ръце и усети, че лицето й гори.
„Отнякъде е дочула името Пасков, това е всичко. Господи, детето не живее в стъклена клетка като… като хамстер, или някакво друго животинче. Може би са съобщили за него по радиото или името му е било споменато от някой неин съученик и паметта и автоматично го е съхранила? Какво от това, че Ели не успя да произнесе «излетяла» — това не означава нищо, освен, че подсъзнанието наистина прилича на лепкава хартиена лента, с която ловят мухи.“
Спомни си обясненията на един от преподавателите по психология в колежа. Според него, при подходящи условия, мозъците на обикновените хора са в състояние да запаметят и да изредят имената на всички хора, с които са се запознали, храните, които са консумирали и какви са били атмосферните условия през всеки един ден на тяхното съществуване. Преподавателят подкрепяше невероятната си хипотеза, като твърдеше, че човешкият мозък представлява компютър с огромно количество запаметяващи клетки — не просто шестнайсет хиляди или трийсет и две хиляди, нито дори шейсет и четири хиляди, а милиарди — и че никой не е в състояние да прецени точното количество информация, която „органичните“ чипове са способни да съхранят. Във всеки случай, поради големия им брой отпада необходимостта част от тях да се изтриват, за да бъде записана нова информация. Всъщност човешкият разум от време на време изключва някои от тях, за да ги предпази от препълване с информация, което може да застраши душевното здраве на човека. Преподавателят обичаше да казва: „Навярно няма да си спомните къде сте си оставили чорапите, ако цялото съдържание на «Енциклопедия Британика» е съхранено в два или три намиращи се в съседство чипове“. Учениците винаги се чувстваха задължени да се засмеят на образното му сравнение.