Колоните на сътворението
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колоните на сътворението». Краткое содержание книги:
— И какво общо има това с проблемите ти? Да не би да си и дал всичките си пари, а да не си успял да се пъхнеш между краката и?
Кловис остана потресен от думите му.
— Не, господине, нищо подобно. Опитах се да и продам амулет, за късмет. Вместо това тя ми открадна парите.
Оба изръмжа недоволно.
— Обзалагам се, че е пърхала с мигли и те е засипвала с усмивки, докато си е пъхала ръката до лакътя в джоба ти. А ти си бил твърде разгорещен, за да разбереш какво става.
— Не, господине, няма такова нещо. Ни най-малко. — В гласа му прозвуча горчивина. — Изпрати след мен един мъжага, който ми открадна всичко по нейна поръчка. Направи го той, но съм сигурен, че по нейна заръка. Те двамата ми откраднаха париците. Лишиха ме от цяла година труд.
В главата на Оба някакъв спомен напираше да излезе на повърхността. Прехвърли списъка си със странни и необикновени неща. Парченцата започнаха да се напасват.
— Как изглеждаше тази жена със сините очи?
— Ами красива, с дълги червени къдрици. — Дори тази жена да бе ограбила продавача на амулети, Оба видя в очите му един отнесен поглед, който му подсказваше, че все още е пленен от нея. — Лицето и беше въплъщение на добър дух. От фигурата и — ум да ти зайде. Но трябваше да се сетя по вещерската и червена коса, че зад тази красота се крие някаква подлост.
Оба спря и сграбчи спътника си за ръката.
— Как се казваше жената, Дженсън ли?
Кловис сви рамене.
— Съжалявам, господине, не ми каза името си. Но едва ли са много жените, дето изглеждат като нея. Не и с тези сини очи, изящни маниери и дълги червени къдрици.
Оба беше на същото мнение. Описанието отговаряше точно на Дженсън. И това, ако не е нещо! Кловис вдигна ръка.
— Ето, господине. Ей, онзи там може да ни продаде коне.
ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
ОБА ПОТЪНА В МРАКА под гъстата растителност. Не беше за вярване колко е тъмно под високите дървета, долу в ниското, под хребета, при положение, че на поляната горе грееше ярко слънце. Тук всичко бе прогнило от влага.
Извърна глава от пътеката, лъкатушеща под лианите и висящите туфи мъх, за да огледа още веднъж стръмния скалист склон, на чието било бе оставил Кловис да се грее на огъня и да наглежда конете и багажа им. Оба с радост се раздели с дребосъка. Онзи през цялото време жужеше като досадна муха около него. Докато прекосяваха полетата Азрит, устата му не млъкна, дрънкаше какви ли не глупости. Оба на драго сърце би се освободил от него, но продавачът излезе прав, че ако човек не знае точно къде да се отклони, може да пропусне пътеката, отвеждаща от другата страна на блатото към къщата на Алтея.
Добре поне че онзи не прояви никакво желание да го придружи и през самото блато. Кловис бе някак нервен и нетърпелив да се увери, че клиентът му все пак ще продължи пътя си. Сякаш се притесняваше да не би Оба да не му вярва и искаше да се докаже. Остана да чака на върха, размаха за сбогом ръце под дрипавите ръкавици, нетърпелив да види как Оба потъва в шубрака и да почувства, че е изпълнил своята част от договора и си е заслужил парите.
Оба въздъхна и пое напред, трябваше да прикляква и да се навежда, за да мине под ниските гъсти клони. Когато имаше корени, на които да стъпи, ги използваше, ако пък нямаше, нагазваше направо в мътната вода. Въздухът бе неподвижен и застоял като водата. Освен това беше влажно и миришеше на гнилоч.
От далечните дървета подвикваха странни птици, скрити сред сенки, където вероятно никога не проникваше слънчев лъч, отвъд преплетени лиани, топки от листа и разложени стволове, полегнали на една страна покрай здравите си другари. Във водата мърдаха твари. Какви по-точно, дали риби или влечуги, не можеше да се каже. Мястото не му харесваше. Ни най-малко.
Припомни си, че в къщата на Алтея го очакват безброй нови неща. Дори тази мисъл не му подейства ободряващо. Замисли се за странните буболечки, невестулки и дъждовници, които вече видя, и се запита какво ли още го чака занапред. И това не го разведри. Това място определено не му харесваше.
Гмурна се под клоните и разкъса огромна паяжина. На земята тупна най-тлъстият паяк, който някога бе виждал, и се затътрузи нанякъде да се скрие. Оба обаче беше по-бърз и го размаза с едно премерено движение. Косматите крачка се изпънаха във въздуха и след миг се отпуснаха. Оба се ухили и продължи. Може пък да се окаже, че блатото не е толкова ужасно.
Сбърчи нос. Колкото по-навътре отиваше, толкова по-отвратителна ставаше вонята — странна остра смрад на гнилоч и разложено. Между дърветата се виеше пара, чиято миризма бе друга — на развалени яйца, но по-стипчива. Мястото мигом престана да му харесва.