Дълг на честта
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Борисов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дълг на честта». Краткое содержание книги:
— Сега ще се обърна с гръб и можете да го цапардосате, мадам. Няма да ви издам.
Кати само се засмя на подигравателната забележка.
— Защо той не е горе в салона?
— Там почти всичко е в комуникационни механизми. Президентът обича да се размотава горе и да говори с екипажа, но там спят предимно „жички“.
— „Жички“ ли?
— Свързочници — обясни Джак и отведе жена си обратно до местата им. Седалките бяха от необработена кожа, изключително широки и меки, с наскоро прибавени подвижни телевизионни монитори, лични телефони и други екстри, на които Кати започна да прави списък, чак до президентския печат на токите на коланите.
— Сега вече зная какво означава наистина първа класа.
— Все пак полетът си остава единадесет часа, мила — отбеляза Райън и се намести, докато още хора се качваха на борда. С малко късмет щеше да спи през по-голямата част от пътя.
Предаваното по телевизията изявление на президента преди отпътуването вървеше шаблонно. Микрофонът винаги се разполагаше така, че самолет номер едно да се извисява на фона, за да напомня на всички кой говори. Рой Нютън следеше най-вече за времето. Такива изявления никога не представляваха кой знае какво и само Си-Спан ги предаваше изобщо, въпреки че информационните мрежи винаги присъстваха с камери, в случай че самолетът вземеше да избухне при излитането. Като приключи с коментарите си, Дърлинг пое ръката на жена си Ан и се отправи към стълбите, където един сержант му отдаде чест. На вратата президентът и първата дама се обърнаха и помахаха за последен път, сякаш вече вървеше предизборната кампания (това пътуване наистина бе част от този почти непрекъснат процес), сетне влязоха вътре. Си-Спан се включи отново от Долната камара, където различни незначителни конгресмени изнасяха кратки речи по специални указания. Нютън знаеше, че президентът ще бъде във въздуха единадесет часа: повече, отколкото му беше нужно.
Време бе да се захваща за работа.
Докато подреждаше бележките, си помисли, че древната поговорка е съвсем вярна. Ако го знае повече от един човек, не е никаква тайна. Още по-малко, ако знаеш част от тайната и същевременно ти е известно кой знае останалото, защото тогава можете да седнете на вечеря, ти ще се преструваш, че знаеш, другият човек ще си мисли, че ти е известно всичко, и тогава ще ти разкаже онова, което не си научил още. Подходящи усмивки, кимвания, мърморения и няколко внимателно подбрани думи ще накарат източника ти да не млъква, докато всичко не излезе на бял свят. Нютън предполагаше, че при шпионите не е много по-различно. Вероятно от него би станало добър агент, ала заплатата не беше по-добра от тази, която получаваше за работата си в Конгреса (всъщност дори бе по-лоша), а той отдавна реши да посвети таланта си на нещо, от което може да си докара прилични пари.
Останалата част от играта беше много по-лесна. Трябваше да избереш подходящия човек, на когото да предадеш информацията, а този избор направи само при внимателно прочитане на местните вестници. Всеки репортер си имаше гореща тема, нещо, към което изпитва наистина пламенен интерес, и затова журналистите бяха хора като всички други. Ако знаеш кое копче да натиснеш, можеш да манипулираш всеки. „Колко жалко, че не се получи съвсем с хората от моя район“ — помисли си Нютън, като вдигна слушалката и набра номера.
— Тук Либи Холцман.
— Здрасти, Либи, обажда се Рой. Как вървят нещата?
— Малко бавно — призна си тя, като се чудеше дали съпругът й Боб ще извлече полза от пътуването до Москва с президентския екип.
— Какво ще кажеш за вечеря? — Той знаеше, че съпругът й е заминал.
— Защо? — поинересува се тя. Знаеше, че не става дума за флирт или някаква подобна глупост. Нютън бе истински играч и обикновено имаше какво да каже.
— Няма да ти загубя времето — обеща той. — Клуб „Джоуки“, седем и половина.
— Ще бъда там.
Нютън се усмихна. Играеше честно, нали? Загуби мястото си в Конгреса поради обвинение в злоупотреба с властта. Не беше толкова тежко, за да заслужи съдебно преследване (някой друг използва властта си за това), ала се оказа достатъчно да убеди 50,7 процента от гласоподавателите в тази година на маловажни избори, че на някой друг трябва да се даде възможност да ги представя. Помисли си, че в една година с президентски избори почти със сигурност щеше да се добере до победа, но загубиш ли веднъж конгресменското си място, почти никога не можеш да си го върнеш:
Можеше да бъде много по-зле. Животът му не бе толкова лош, нали? Запази си къщата, децата му останаха в същото училище, след това ги изпрати в добри колежи, запази си членството в същия местен клуб. Просто сега имаше друг избирателен район, нямаше етични норми, с които да се затормозва (не че някога го бяха тормозили), и безспорно заплащането бе много по-добро.