Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))

И намерих там сина си Удроу.

Забеляза ме още щом влязох.

— Здрасти, мамо!

— Удроу! — Как се зарадвах само! Целунах го. — Колко е хубаво, че те виждам, сине! Ти какво правиш тук? Последното, което чух за тебе, е че работиш в „Райт-Патерсън“.

— О, напуснах ги — не можаха да оценят един гений. И освен това искаха от мене да ставам твърде рано. Сега съм в „Хариман индъстрийз“ и се опитвам да не им позволявам да ми се качват на главата. Трудна работа.

Трябваше ли да кажа на Удроу, че съм директор в „Хариман индъстрийз“? Избягвах да го съобщавам на хора, на които не им влизаше в работата — така че да почакаме.

— Радвам се, че успяваш. Тоя техен Лунен кораб… ти имаш ли нещо общо?

— Първо седни. Какво ще пиеш?

— Каквото и ти, Удроу.

— Е, аз пия водата на Маниту с мехурчета.

— Прилича ми на водка с тоник. Това ли е?

— Не точно. Водата на Маниту е местна минерална вода. Вони горе-долу като скункс, но не е чак толкова вкусна.

— Хммм… Нека моето да е водка с тоник и лимонов сок. Хедър тук ли е?

— Не й понася височината. Когато напуснахме „Райт-Патерсън“, тя заведе децата обратно във Флорида. Не ми вдигай вежди — ние с нея се разбираме чудесно. Когато й дойде време да забременее пак, ми се обажда. Ще рече, веднъж на три години. Така че аз се прибирам, оставам месец-два, запознавам се отново с децата. И пак се връщам на работа. Няма „у-а“, няма напъване, няма семейни караници.

— Звучи ми чудесно, щом устройва и двама ви.

— Наистина ни устройва — той ми поръча питието. Така и не се научих да пия, но се бях научила как да поръчвам „дълги“ питиета и да си ги пия по цяла вечер, докато ледчетата се разтопят. Огледах Удроу. Като че ли бузите му се бяха изопнали, а ръцете му бяха доста кокалести.

Сервитьорката си тръгна. Той пак се обърна към мене:

— А сега, мамо, кажи ми ти какво правиш тук.

— Винаги съм била много запалена по космическите пътувания — помниш ли как четяхме заедно серията „Големите чудеса“ на Рой Рокууд? „Изгубени на Луната“, „През космоса към Марс“…

— И още как! Научих се да чета, защото си мислех, че все нещо прескачаш.

— В тези не съм. Може би малко в книгите за Барсум.

— Винаги съм искал прекрасна марсианска принцеса… но не и по начина, по който се сдобиваха с тях на Барсум. Спомняш ли си как вечно се колеха? Не, не е за мене това. Аз съм от мирните хора, мамо. Нали си ме познаваш.

Чудя се дали изобщо има майки, които познават децата си. Но тебе наистина те чувствам близък, миличък. Надявам се с Хедър наистина да се разбирате.