Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Елбраян се спусна по склона на един покрит с дървета хълм и се озова в тясна долчинка, през която течеше бурна река. Прекоси я с известно затруднение и продължи — ездачът очевидно не полагаше никакви усилия да скрие следите си. Мелодията ставаше все по-силна и не след дълго той дори успя да различи отделните ноти. Беше някакъв духов инструмент, нещо повече — той и преди беше чувал същите причудливи звуци, които оставаха да се въртят в съзнанието дълго след като музиката беше спряла. Ами да, спомни си изведнъж — беше на десетия му рожден ден, когато един търговец свири в негова чест. Инструментът, голям кожен мях, от който стърчаха няколко тръбички, беше също толкова интересен, колкото и звуците, които идваха от него. Гайда, точно така, наричаха го гайда.
Воден от звуците на гайдата и от следите на коня, Елбраян превали още няколко възвишения, после изведнъж спря, така рязко, както бе секнала и мелодията. Надникна иззад най-близкото дърво и там, малко по-високо от него, застанал сред горичка от преплетени брезови дръвчета, видя да стои висок мъж, много по-висок от него, дори като вземеше предвид това, че го гледаше отдолу — нагоре. Непознатият имаше рошава, черна коса и гъста, също толкова черна брада. Беше гол, поне от кръста нагоре, с яки, мускулести гърди и рамене и извит гръб, а в едната си ръка държеше гайда.
— Е, пазителю, хареса ли ти свирнята ми? — проговори той и се усмихна широко.
Елбраян приклекна още по-ниско, макар да беше очевидно, че вече са го забелязали. Не можеше да повярва, че непознатият не само е усетил приближаването му, но и че знае какъв е!
— Доста време ти отне, докат’ ме откриеш — разсмя се чернокосият. — Не че изобщо щеше да успееш, ако не бях надул гайдата, та дано ме намериш.
— А ти кой си? — попита Елбраян.
— Брадуордън Гайдаря — гордо отвърна непознатият. — Брадуордън Приятеля на гората. Брадуордън Покровителя на боровете. Брадуордън Защитника на дивите коне. Брадуордън…
Не можа да довърши, защото в този миг Елбраян се показа иззад дървото, осъзнал, че представянето може и да се проточи.
— Наричат ме Нощна птица — рече той, макар някак да усещаше, че Брадуордън вече го знае.
Високият мъж кимна, все така широко усмихнат.
— Елбраян Уиндон — допълни той и Елбраян кимна механично, после зяпна — в Дъндалис всички, с изключение на Белстър О’Комли, го знаеха само с името, дадено му от елфите.
— Може пък животните да са ми го подшушнали — подхвърли Брадуордън, виждайки озадаченото му изражение. — По-умен съм, отколкото изглеждам, а и доста по-старичък. Може да са били животните, може да са били и растенията.
При тези думи чернокосият му намигна попресилено, така че Елбраян, който все още се намираше доста далеч от него, го видя съвсем ясно.
— Кой знае, може пък и чичо ти да е бил.
Елбраян се олюля, прекалено изумен, за да каже каквото и да било, прекалено слисан, за да зададе десетките въпроси, които напираха в съзнанието му. Предпазливо, но не и притеснено, той продължи да се изкачва по хълма, като внимателно изпробваше земята преди да стъпи с цялата си тежест, сякаш очакваше мястото да е осеяно с капани.
— Трябваше да ги убиеш онез’ тримата — додаде гайдарят.
Младият мъж сви рамене — за какво ставаше дума?
— Полсън и приятелчетата му — поясни чернокосият. — Само ядове създават, ще знаеш. Да ти кажа, отдавна си мисля дали сам да не ги довърша. Всъщност, откакто видях как едно животно си отхапа крака, за да избяга от проклетата клопка, дет’ се беше хванало в нея.
Елбраян тъкмо се канеше да го увери, че вече се е погрижил за жестоките капани, когато усети, че думите засядат в гърлото му. Току-що беше видял конска задница между брезовите дървета и реши, че Брадуордън трябва да е възседнал жребеца си, после обаче се приближи още малко и разбра, че дълбоко се е заблуждавал. Не кон беше оставил следите, довели го дотук, а самият Брадуордън.
За Елбраян — момчето, което се бе изправяло срещу фоморийски великани и гоблини, мъжът, прекарал седем години сред елфи — гледката на кентавъра не бе чак толкова стряскаща, но все пак породи редица въпроси, прекалено много, за да успее да подреди бездруго обърканите си мисли. Освен това събуди един полузабравен спомен — за утрин, в която двамата с Пони стояха край Дъндалис и се вслушваха в същата песен, довела го сега дотук; припомни си и историите за Духа на гората, получовек, полукон, едни от любимите му като дете.