Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Глава 26
Брадуордън
— Страх ли е това? Или завист? Или може би нещо друго, по-неуловимо, някакъв вътрешен глас, който им нашепва, че сме различни? Те не знаят, разбира се, за годините, които прекарах сред Туел’алфарите, ала няма как да не усещат, че гледаме на света по различен начин.
Елбраян се облегна в стола, размишлявайки върху собствените си думи, после зарови лице в ръцете си, откъсвайки поглед от дълбините на огледалото.
Когато отново вдигна очи, видя, че духът на Мейдър е все още там, търпелив и безмълвен.
— Бели’мар Джуравиел ме предупреди, че ще стане така — продължи младият мъж. — И наистина, в това няма нищо странно. Обитателите на граничните земи трябва да се държат един за друг, защото просто нямат избор. Страхът ги кара да се изолират от останалия свят, дотам, че понякога не успяват да различат приятел от враг. Същото изпитват и към мен, видят ли ме да влизам във „Виещата Шийла“. Не ме разбират — навиците, знанията и най-вече причината, довела ме тук — и затова се боят от мен. Да, чичо Мейдър, именно това трябва да е — страхът. Защото за какво има да ми завиждат обитателите на Дъндалис? Според техните представи аз съм беднякът, аз съм онзи, който трябва да завижда.
При тези думи Елбраян се засмя и прокара пръсти през светлокестенявата си коса.
— Според техните представи… — повтори и изведнъж го обзе жал за жителите на Дъндалис, на Тревясал лъг и Края на света, сгушени на сигурно в своите колиби.
Наистина, те се радваха на някои удобства, които той нямаше — меко легло, здрави легени, в които да се мият по-лесно, хранителни запаси. Ала пазителят притежаваше нещо много по-ценно, нещо, което не би заменил за всичките съкровища на Корона.
— Свобода и дълг, чичо Мейдър — заяви той. — Аз не поставям граници около онова, което „притежавам“, защото те спират не само идващия с лошо, но и този, който идва с добро. А и в крайна сметка, не богатството, което ще натрупаш с умението си, е важно, а самите умения, усещането, че можеш нещо, усещането, че имаш цел, а животът ти — смисъл. И така, аз продължавам да бдя над тях. Приемам нападките и язвителните им думи. Приемам ги, защото вярвам в онова, което правя, знам, че то има смисъл; знам (навярно по-добре от всеки друг!) какво може да се случи, ако махна с ръка и си тръгна, обиден от тяхната неприязън.
„Но си оставам сам“, каза си младият мъж, ала предпочете да запази тази мисъл за себе си — все още не бе готов да я изрече на глас. Остана седнал още няколко минути, после се накани да стане.
Изведнъж почувства нежно, почти незабележимо потрепване във въздуха. Музика?
Да, наистина беше музика, макар да беше прекалено далечна, прекалено недоловима, за да я чуе. По-скоро я усещаше с тялото си — деликатен, гальовен звук, сладък като елфическа арфа, мелодичен като гласа на лейди Даселронд.
Елбраян погледна към образа на своя предшественик и дори от мястото си усети покоя, който се излъчваше от него.
Побърза да излезе от пещерата, очаквайки музиката да е по-силна навън. Тя обаче си остана все така тиха, едва доловима, независимо на коя страна се обръщаше той. Ала беше истинска, не беше плод на въображението му. Там имаше нещо.
И Мейдър искаше той да го открие.
Младият мъж бе възнамерявал да отиде в Тревясал лъг този следобед, а щом слънцето започне да преваля, да поеме на запад, наобикаляйки така и Края на света. Сега обаче почувства, че не може да тръгне. Музиката, в това беше сигурен, не вещаеше опасност, просто будеше любопитството му и желание да открие източника й.
Прекара почти цялата сутрин в опити да установи откъде идва тихата мелодия. Използва цялото си умение, всичко, на което го бяха научили елфите, едно по едно съсредоточаваше сетивата си във всички посоки, върху всяко растение, което видеше, върху всяко животно, което срещнеше. Най-сетне се натъкна на нещо — следи!
Трябва да бяха оставени от едър, неподкован кон, разхождал се наоколо съвсем спокойно. По тези земи наистина имаше диви коне — някои сигурно бяха оцелели след опожаряването на Дъндалис преди седем години, други трябва да бяха избягали от един или друг керван, а пък трети живееха тук дълго отпреди появата на първите човешки заселници. Не бяха много, освен това бяха доста плашливи, макар че Елбраян все още се надяваше да си опитоми някой.
Много скоро обаче разбра, че точно днес не е денят, в който ще се сдобие с кон — не бе следвал дирите много дълго, когато установи, че те ще го отведат и до източника на бързо засилващата се музика. Което означаваше, че конят вече си има ездач.
Това обаче не го спря, тъкмо напротив — само още повече разпали любопитството му. Някой се бе приближил съвсем близо до мястото, което той бе започнал да нарича свой дом, и този някой явно беше от близките села, тъй като в противен случай животното несъмнено щеше да е подковано.