Кладенецът на възнесението

— Не е той — заяви Вин, докато крачеше из пустите коридори на двореца, все още развълнувана от разговора.

— Сигурна ли сте, господарке? — попита ОреСюр.

Вин кимна.

— Спомни си един разговор, който водих насаме с него. Преди Рухването.

ОреСюр помълча няколко секунди.

— Господарке — рече накрая. — Моите побратими могат да са много усърдни.

— Да, но откъде ще разберат за подобен разговор?

— Често разпитваме хората, преди да им отнемем плътта, господарке. Срещаме се с тях няколко пъти, в различно амплоа, и ги подмамваме да ни разказват миналото си. Освен това разговаряме с техните приятели и роднини. Разказвала ли сте някому за този ваш разговор с Доксон?

Вин спря и се облегна на каменната стена на коридора.

— Може би на Елънд — призна тя. — Струва ми се, че го споменах и пред Сейзед. Но това беше преди близо две години.

— Мисля, че е достатъчно, господарке — отвърна ОреСюр. — Не можем да научим всичко за нашата жертва, но се опитваме да открием подобни неща — лични разговори, тайни, поверителна информация, — за да ги споменем в подходящ момент и да поддържаме ролята си.

Вин се намръщи.

— Има и… други неща, господарке — рече ОреСюр. — Поколебах се, защото не бих искал да си представяте как страдат приятелите ви. Но често се случва, когато убиват поредната жертва, преди това да я измъчват, за да се сдобият с повече информация.

Вин затвори очи. Доксон й се струваше толкова истински… чувството за вина, реакциите му… възможно ли бе всичко това да е престорено?

— Проклятие — прошепна тя и отвори очи. Обърна се, въздъхна и повдигна завесата на близкия прозорец. Навън цареше мрак, мъглите се кълбяха пред нея. Тя се наведе над перваза и погледна надолу. Намираха се на два етажа над земята.

— Докс не е аломант — рече тя. — Как да разбера със сигурност дали е самозванец, или не?

— Не зная, господарке. Това не е никак лесна задача.

Вин мълчеше. Извади замислено бронзовата обеца — спомен от майка й — и започна да я върти между пръстите си, наблюдаваше как хвърля отблясъци. Някога бе посребрена, но сега покритието се бе изтъркало.

— Мразя всичко това — прошепна тя.

— Кое, господарке?

— Това… недоверие. Мразя да подозирам приятелите си. Мислех, че съм приключила веднъж завинаги с тези неща. Чувствам се, сякаш някой е забил нож в тялото ми и бавно го върти, забива го все по-надълбоко всеки път, когато се срещам с хората от групата.

ОреСюр завъртя леко глава.

— Но, господарке. Вие вече успяхте да отхвърлите неколцина от тях.

— Така е. Което само стеснява кръга — и ме приближава до мига, в който ще разбера кой от тях е бил убит.

— Но така работата ви ще бъде приключена.

Вин поклати глава.

— ОреСюр, не искам да е някой от тях. Не желая да изпитвам недоверие към приятелите си, нито да разбера, че сме били прави… — Тя млъкна, загледана в мъглите.

— Вие сте съвсем искрена — рече ОреСюр.