Кладенецът на възнесението
- Автор: Сандърсън Брандън
- Серия: Mistborn #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-146-7
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кладенецът на възнесението». Краткое содержание книги:
„Престани — рече си Вин. — Взимаш прибързани решения“.
— Значи чакате да измрем — рече тя. — И как ще стане това? Кандрите ще ни избият?
— Разбира се, че не — отвърна ОреСюр. — Ние почитаме Договора, дори в религията си. В нашите пророчества се казва, че вие сами ще се изтребите. Вие олицетворявате Гибелта в края на краищата, докато кандрите са обвързани със Съхранението. Вие сте… предопределени да унищожите света. Като използвате колосите за свой инструмент.
— Май ти е мъчно за тях — подхвърли учудено Вин.
— Господарке, кандрите по правило се отнасят добре с колосите. Между нас съществува връзка — и ние, и те разбираме какво е да си роб, смятаме се за чужди в Последната империя, ние…
Той млъкна.
— Какво? — попита Вин.
— Ще позволите ли да не говоря повече? — отвърна ОреСюр. — И без това казах твърде много. Вие ме обърквате, господарке.
Вин сви рамене.
— Всички имаме нужда от тайни. — Тя погледна към вратата. — Макар че има една, която тепърва предстои да разкрием.
ОреСюр скочи от стола и се присъедини към нея.
В двореца все още имаше шпионин. Вин твърде дълго бе игнорирала този факт.
Елънд се наведе и надзърна в кладенеца. Тъмният отвор — достатъчно широк, за да могат през него да влизат и излизат скаа, приличаше на зейнала паст, на каменни устни, готови да го погълнат. Елънд погледна настрани, към мястото, където Хам разговаряше с групичка лечители.
— Направи ни впечатление, когато все повече и повече хора взеха да идват при нас с оплаквания от разстройство и болки в корема — обясняваше един от знахарите. — Симптомите са необичайно силни, милорд. Вече изгубихме няколко души.
Хам погледна Елънд и се намръщи.
— Всички заболели живеят в този район — продължи лечителят. — И черпят вода от този кладенец или от другия — на съседния ъгъл.
— Съобщихте ли за това на лорд Пенрод и Събора? — попита Елънд.
— Хъм, не, милорд. Предположихме, че вие…
„Аз вече не съм крал“ — помисли Елънд. Но не можеше да произнесе тези думи. Не и пред тези хора, очакващи от него помощ.
— Ще се погрижа за това — рече Елънд и въздъхна. — Връщайте се при болните.
— Лазаретът е претъпкан, милорд — оплака се мъжът.
— В такъв случай пригодете някоя богаташка къща — отвърна Елънд. — Има колкото искате. Хам, прати някой да ги охранява, докато подготвят сградата и преместят хората.
Хам кимна, повика един войник и му нареди да доведе отряд от двайсетина души от двореца. Лечителят се усмихна облекчено и се поклони на Елънд, преди да си тръгне.
Хам се приближи до него.
— Мислиш ли, че е случайно?
— Едва ли — отвърна Елънд, вкопчил пръсти в ръба на кладенеца. — Въпросът е кой го е отровил?
— Сет е в града — рече Хам и се почеса по брадичката. — Не е било трудно да прати някой от своите да пусне отрова в кладенеца.
— Прилича ми по-скоро на дело на баща ми. Опит да увеличи напрежението, да ни го върне заради начина, по който му се подиграхме. А и си има Мъглороден, който лесно може да сложи отровата.
Разбира се, Сет бе преживял същото — Бриз бе отровил водните му запаси, преди да побегне към града. Елънд стисна устни. Нямаше никакъв начин да разберат чие е това деяние.
По-важното бе, че отровеният кладенец вещаеше неприятности. Той можеше да е само първият от много. Хората щяха да започнат да черпят вода от реката, а това бе много по-нездравословно.
— Постави пазачи до кладенците — нареди Елънд. — Нека ги заградят, да сложат надписи и да заръчат на знахарите да следят за нови взривове на епидемията.
„Положението само се влошава и влошава — помисли си той. — С такова темпо едва ли ще издържим до края на зимата“.
След като вечеря — чу слугите да разговарят за отровения кладенец, — Вин отиде да види Елънд, който тъкмо се бе прибрал от обиколката на града с Хам. После с ОреСюр продължиха с първоначалната си задача — да открият Доксон.
Намериха го в дворцовата библиотека. Помещението бе служило за личен кабинет на Страф и по някаква причина Елънд се забавляваше, че сега е библиотека.
Доксон седеше зад едно бюро и си водеше някакви бележки. Кимна на Вин и на устните му затрептя лека усмивка, но продължи да работи — сякаш се боеше да не изгуби нишката на мисълта си. Вин го зачака да свърши, а ОреСюр клекна до нея.
От всички членове на групата Доксон като че ли се бе променил най-малко за изминалата година. Тя си спомняше първия път, когато го видя, в леговището на Кеймън. Тогава Доксон беше дясната ръка на Келсайър и неговият „здрав разум“. Но зад привидната му сериозност се криеше усещане за стаена усмивка — сякаш той се наслаждаваше на ролята си на отдаден на делото мъж. Той не беше контраст на Келсайър, а по-скоро негово допълнение.