Кладенецът на възнесението

ОреСюр повдигна кучешките си вежди.

— Нима се опасявате, че лошият ми дъх може да привлече чуждо внимание?

— Само ако тръгнеш да се целуваш с някого — рече тя и се наведе над купчината листове. ОреСюр пак извърна глава към прозореца. — Процесията свърши ли? — попита тя.

— Да, господарке. Трудно е да се види дори от толкова високо, но изглежда, лорд Сет вече се е нанесъл. Доста коли вкара в града.

— Той е бащата на Алриане — посочи Вин. — Колкото и да се оплаква момичето от липсата на удобства, изглежда, Сет е свикнал да пътува с всичко необходимо.

ОреСюр кимна. Вин седна и се замисли за разговора им. „Израз на надежда…“

— Кандрите имат религия, нали? — попита тя.

ОреСюр се извъртя рязко. Това беше достатъчно потвърждение.

— Пазителите знаят ли за нея? — продължи да разпитва Вин.

— Не мога да отговоря — отвърна ОреСюр.

— Не се страхувай — успокои го Вин. — Няма да издам тайната ви. Но не виждам защо въобще трябва да я пазите.

— Това са наши дела, господарке — рече ОреСюр. — Не интересуват никого.

— Разбира се, че интересуват и други — възрази Вин. — ОреСюр, нима не виждаш? Пазителите смятат, че последната независима религия е била унищожена от лорд Владетеля преди векове. Щом кандрите са успели да опазят своята, това означава, че религиозният контрол на лорд Владетеля в Последната империя не е бил абсолютен. Това е много важно откритие.

ОреСюр се замисли, наклонил глава, сякаш досега не се бе сещал за това.

„Религиозният контрол не е бил абсолютен — повтори думите си Вин. — Ето, че започвам да говоря като Сейзед и Елънд. Май прекалявам с четенето напоследък“.

— Въпреки това, господарке — отвърна ОреСюр. — Предпочитам да не го споменавате пред приятелите си Пазители. Защото несъмнено ще започнат да задават неудобни въпроси.

— Ами те са си такива — отвърна Вин. — За какво са предсказанията на твоите сънародници?

— Не мисля, че бихте искали да знаете, господарке.

— Защото мечтаете да ни отнемете властта, нали?

ОреСюр седна. Ако не беше куче, сигурно щеше да се изчерви.

— Моите… сънародници се подчиняват на Договора от много време, господарке. Зная, че ще ви е трудно да разберете защо живеем с подобно бреме, но го смятаме за необходимо. Но въпреки това мечтаем за деня, когато ще се отървем от него.

— И когато всички хора станат ваши роби? — подсмихна се Вин.

ОреСюр извърна глава.

— По-точно, когато всички хора измрат.

— Брей.

— Пророчествата не трябва да се възприемат буквално, господарке. Те са метафора — израз на надежда. Или поне аз ги смятам за такива. Може би и вашите териски пророчества са били същите. Израз на вярата, че ако хората попаднат в опасност, техните богове ще пратят Героя да ги спаси. В такъв случай завоалирането е съвсем преднамерено — и рационално. Тези пророчества не касаят конкретен човек, а изразяват преобладаващите чувства. Общата надежда.

Ако пророчествата не са конкретни, тогава защо тя чуваше туптенето?