Кладенецът на възнесението

„Дали кандрата може да се справи със съставянето на отчет? — зачуди се Вин. — Сигурно. Би трябвало, ако се е подготвила“.

— Извинявам се — рече Вин. — Не исках да те безпокоя, но напоследък Елънд все е зает, а Сейзед е потънал в онзи негов проект…

— Няма нищо — махна с ръка Доксон. — Мога да отделя няколко минути. Какво те измъчва?

— Ами, помниш ли разговора, който водихме? Преди Рухването…

Доксон се намръщи.

— Кой разговор?

— Нали се сещаш… За твоето детство.

— Уф — отвърна Доксон и кимна. — Да. И какво?

— Все още ли си на същото мнение?

Доксон потъна в замислено мълчание, потропваше с пръсти по бюрото. Вин чакаше, като се стараеше да не показва напрежението си. По време на въпросния разговор Доксон за пръв път й бе разкрил колко мрази благородничеството.

— Мисля, че не — рече Доксон. — Вече не. Вин, Кел винаги е казвал, че имаш твърде високо мнение за благородниците. Но накрая ти започна да променяш дори него. Вече не смятам, че обществото им трябва да бъде изтребено до крак. Не всички от тях са такива чудовища.

Вин се отпусна. Не само си спомняше разговора, но имаше и какво да добави към него. Разговор, който бяха провели насаме. Дали това означаваше, че не е кандра?

— Това е заради Елънд, нали? — попита Доксон.

Вин сви рамене.

— Предполагам.

— Зная, че искаш двамата с него да се разбираме по-добре. Но дори сега мисля, че се справяме отлично, като се има предвид обстановката. Той има някои недостатъци като водач, липсва му дързост, авторитет.

„Не е като Келсайър“.

— Но — продължи Доксон — не бих искал да го видя как губи трона. За благородник той се отнася необичайно справедливо със скаа.

— Той е добър човек, Докс — тихо каза Вин.

Доксон извърна глава.

— Зная. Но всеки път, когато разговарям с него, неволно го сравнявам с Келсайър. Знаеш ли от колко време двамата с Кел мечтаехме да свалим лорд Владетеля? Останалите членове на групата смятаха плана на Кел за поредното му увлечение — нещо, което го е споходило в Ямите. Но е много отпреди това, Вин. Много. Двамата с Кел винаги сме мразили благородниците. Когато бяхме млади и още си търсехме поприще в живота, искахме не само да забогатеем — а и да ги накажем. Да ги накажем за нещата, които ни бяха отнели. Моята любов… майката на Келсайър. Всеки боксинг, който отмъквахме, всеки убит от нас благородник — това беше нашият начин да водим тази война. Нашият начин да ги накажем.

Вин седеше мълчаливо. Тъкмо тези разкази, тези спомени за едно кошмарно минало, я караха да изпитва известно смущение при мисълта за Келсайър. Караха я да се колебае дори когато инстинктът й нашепваше да потърси възмездие от Страф и Сет, да се разправи с тях, както я бе учил той.

Суров поглед към света, който Доксон беше запазил. Двамата с Кел не бяха зли по природа, но притежаваха известен отмъстителен дух. Потисничеството ги бе променило по такъв начин, че нито мирът, нито промяната на живота можеха да ги накарат да се поправят.