Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
— През моста Ятобаши, край митницата, после наляво по улица „Ятодзака“, отминавам квартал Хата-чо и оттам втората пресечка наляво…
Той си сложи широкополата шапка, с която се разхождаше вечер по палубата през време на дългото си плаване. Загърна се в черно наметало.
Много внимателно изнесе навън превозното средство — трициклета. Все пак в последния миг закачи дръжката на вратата с голямото колело. Звънецът предателски издрънча, но Фандорин вече бе извън досегаемост.
Той нахлузи шапката си до очите, метна се на седалката и натисна педалите.
В небето сияеше луната, кръгла и мазна като физиономията на любовния късметлия Маса.
На кея титулярният съветник срещна само две живи души: френски матрос, прегърнал японска уличница. Матросът зина, килнал шапката с пискюл на темето си, японката изпищя.
Имаше за какво. Насреща им от тъмнината излетя черна фигура с развята пелерина, прошумоля покрай тях с каучукови гуми и моментално се стопи в мрака.
Нощният Блъф с неговите готически камбанарийки, с подредените къщички и прецизно сресани морави изглеждаше като нереално, омагьосано градче, похитено по волята на някой вълшебник от старицата Европа и запратено накрай света.
Тук не се срещаха нито пийнали матроси, нито жени с осъдително поведение, всичко живо спеше и само мирният звън на градския часовник се носеше откъм кулата.
Титулярният съветник нахълта по най-неприличен начин в тоя викториански рай. Неговият великолепен „Royal Crescent“ подплаши глутницата улични кучета, които мирно дремеха на моста. В първия миг те се разквичаха и се разбягаха, но като видяха, че нощното чудовище не само не ги преследва, ами и бяга от тях, добиха кураж и се спуснаха да го догонят.
Нищо не можеше да направи. Ераст Петрович размаха ръце, дори срита едно от тях, но проклетите помияри не се отказваха — те препускаха подир вицеконсула и джафкаха все по-силно.
Той натисна педалите, което не беше леко, тъй като пътят тръгваше по нагорнище, но Фандорин имаше железни мускули и след някоя и друга минута псетата взеха да изостават.
Докато стигне номер 129, младежът бе плувал в пот. Но не усещаше умора, в момента не биха го уплашили никакви изпитания.
Достопочтеният патрон на най-скъпоценната жена на земята обитаваше двуетажна собствена къща от лицева червена тухла, построена съгласно каноните на славния джорджиански стил. Въпреки късния час, къщата не спеше, прозорците и на първия, и на втория етаж, бяха осветени.
Изучавайки местността, Фандорин с изненада забеляза, че вече е бил тук. По съседство се извисяваше висока ограда с ажурна порта, а зад нея белееше познатото палацо с колони — имението на Дон Цурумаки, където Ераст Петрович за пръв път бе срещнал О-Юми.
Владенията на Булкокс отстъпваха на съседа и по размери, и по величественост и това се оказа много удобно: за преодоляването на почти триметровата ограда на японския новобогаташ щеше да потрябва стълба, докато дървеното стоборче на англичанина можеше да се прескочи без усилия.
Ераст Петрович го прескочи, без да му мисли много. Но едва успял да направи няколко крачки, той видя как по моравата към него се носят три бързи сенки — това бяха огромни мастифи, чиито очи отразиха лунната светлина със зловещ зеленикав фосфор.
Наложи се спешно да отстъпи към оградата. Едва успя.
Докато седеше отгоре й със свити крака и гледаше как са се озъбили, титулярният съветник моментално измисли подходящо за тая сцена заглавие: „Haples lover chased by mastiffs“85.
Какъв позор, каква хлапащина — рече си вицеконсулът, но не се вразуми, а само прехапа устна, толкова го бе вбесило собственото му безсилие.
О-Юми е съвсем наблизо, зад един от тия прозорци, но какво да прави с проклетите кучета?
Титулярният съветник се отнасяше към кучешкото племе със симпатия и уважение, но сега без никакви сантименти би застрелял мръсните английски твари с верния си херщал. Ах, защо техническият прогрес още не бе стигнал до изобретяването на безшумен барут?
Мастифите не помръдваха от мястото си. Те гледаха нагоре и дращеха дъсчената ограда с големите си нокти. Тия аристократи не джафкаха, така бяха научени, но ръмжаха по най-кръвожаден начин.
Изведнъж откъм далечния край на улицата прозвуча хоров плебейски лай. Ераст Петрович се обърна и видя одевешните си познайници, бездомниците от моста Ятобаши. Проследили ли са ме? — помисли си той, но в следващия момент видя, че помиярите търчат по петите на бягащ човек.
Без да спира, човекът махна с ръка на една страна и се разнесе жално квичене. Махна в другата посока, някой отново изквича и глутницата заряза преследването.
85
„Несретен любовник преследван от мастифи“ (англ.). — Б.а.