„Жена седи и си дере очите. Дъщеря на кралете и на ветровете, варварка.“
Палахеван, 1173 г., седемдесет и три секунди преди смъртта. Обект: просяк, известен със своите красиви песни.
Седмица след гибелта на Дуни, Каладин стоеше на друго плато и наблюдаваше развоя на битката. Сега обаче не му се налагаше да спасява ранените. Пристигнаха преди паршендите. Рядко събитие, но добре дошло. Армията на Садеас удържаше центъра на платото и пазеше какавидата, докато няколко войници я отваряха.
Паршендите не спираха да прескачат строя и да нападат тази група. Обкръжават, помисли Каладин. Това не изглеждаше добре, означаваше, че връщането ще е тежко. Хората на Садеас бяха достатъчно зле, когато пристигаха втори и противникът ги отблъскваше. Да загубят скъпоценното ядро, когато бяха дошли първи… щеше да ги съсипе още повече.
— Каладин! — рече някой. Каладин се обърна и видя, че Скалата подтичва към него. Ранен ли имаше? — Видя ли това? — посочи рогоядецът.
Каладин проследи жеста му. По съседното плато приближаваше друга армия. Каладин се учуди — развяваха се сини знамена, а войниците явно бяха алети.
— Малко закъсняха, нали? — попита Моаш и застана до Каладин.
— Случва се — отговори той. Понякога след прехвърлянето на Садеас на някое плато идваше и друг от върховните принцове. Най-често Садеас беше първи и на другата алетска армия й се налагаше да се върне. Обикновено не се доближаваха толкова, преди да се откажат.
— Това е знамето на Далинар Колин — рече Белязаният, който също застана до тях.
— Как обаче прекосява пропастите? — учуди се Каладин.
Скоро стана ясно. Новопристигналата армия имаше огромни, прилични на обсадни кули мостове, теглени от чули. Те трополяха по неравното плато и криволичеха сред цепнатините в камъка. Ще да са ужасно бавни, каза си Каладин. Но в замяна на това, войниците не бяха принудени да подхождат към пропастта под обстрел. Можеха да се крият зад мостовете.
— Далинар Колин — обади се Моаш. — Разправят, че е истински светлоок, като мъжете от едно време. Човек с чест, който държи на клетвата си.
Каладин изсумтя.
— Виждал съм мнозина светлооки с такава слава и винаги оставах разочарован. Някой път ще ви разкажа за Сиятелния господар Амарам.
— Амарам ли? — възкликна Белязаният. — Броненосецът?
— Чувал ли си го? — попита Каладин.
— Естествено. Очаква се да дойде тук. В пивниците всички за това приказват. Беше ли с него, когато спечели Бронята и Меча?
— Не — тихо отвърна Каладин. — Никой не беше с него.
Армията на Далинар Колин прекоси платото на юг. За тяхно удивление, дойде право на бойното поле.
— Напада ли? — изуми се Моаш и се почеса по главата. — Май е преценил, че Садеас ще загуби, и иска да се възползва от отстъплението му.
— Не — отговори свъсено Каладин. — Включва се в сражението.
Паршендите отделиха стрелци с лъкове, които взеха на мушка войската на Далинар, обаче стрелите им отскачаха от черупките на чулите и не причиниха вреди. Група войници разпрегнаха мостовете и ги изтикаха на място, а стрелците отвърнаха на паршендския огън.
— Не ви ли се струва, че Садеас взе по-малко хора днес? — намеси се Сигзил, който също наблюдаваше армията на Далинар. — Сигурно го е планирал. Може умишлено да е допуснал да го обкръжат.
