Пътят на кралете (том II)

Садеас въздъхна и погледна Елокар.

— Ваше величество. Всъщност планирах да направя тази вечер изявление точно по този въпрос. Щях да изчакам до по-късно, но ако Далинар настоява…

— Настоявам.

— Ох, продължавай, Садеас — рече кралят. — Вече съм любопитен. — Кралят махна на един слуга, който се завтече да смълчи флейтистката, а друг с камбанки прикани за тишина. След миг хората на острова стихнаха.

Садеас се свъси многозначително на Далинар.

— Ти поиска това, стари приятелю.

Далинар скръсти ръце и не откъсна поглед от него. Шестимата сини гвардейци застанаха зад гърба му, а Далинар забеляза, че също толкова светлооки офицери от лагера на Садеас са наблизо и слушат.

— Е, не предвиждах такава публика — рече Садеас. — Планирах да се обърна преди всичко към Ваше величество.

Малко вероятно, помисли Далинар и опита да потисне притеснението си. Какво щеше да направи, ако Адолин не греши и Садеас го обвини в покушение срещу Елокар?

Наистина, това щеше да е краят на Алеткар. Далинар нямаше да се оттегли кротко. Военните лагери щяха да се обърнат едни срещу други. Напрегнатият мир, който ги удържаше заедно през последното десетилетие, щеше да свърши. Елокар никога не би успял да предотврати това.

Освен това, стигнеше ли се до бой, Далинар нямаше да се справи добре. Останалите се бяха отчуждили от него; дори само срещу Садеас щеше да изпита затруднения. А ако неколцина от другите принцове се съюзяха срещу него, щяха да го надвият със страшното си числено превъзходство. Разбираше защо Адолин смята за върховна глупост това, че той вярва на виденията. И все пак, в един завладяващо чуден миг Далинар усети, че е постъпил правилно. Това усещане беше най-силно сега, когато очакваше да бъде заклеймен.

— Садеас, не ме отегчавай с твоя вкус към драмата — рече Елокар. — Хората те слушат. Аз те слушам. На бялото в очите на Далинар всеки миг ще се спука някоя вена от напрежение. Говори.

— Много добре — отговори Садеас и подаде чашата си на един слуга. — Първата ми задача като Върховен принц на осведомяването беше да разкрия истинската същност на посегателството срещу живота на Негово величество по време на лова. — Той махна на един от хората си и онзи забързано се отдалечи, а друг подаде скъсания кожен ремък.

— Занесох този ремък при трима кожари в три различни лагера. И тримата стигнаха до едно и също заключение. Бил е прерязан. Кожата е сравнително нова и е добре поддържана, което личи от отсъствието на нацепване и срезове на други места. Срезът е прекалено равен. Някой е прерязал ремъка.

Далинар се уплаши. Същите неща беше открил и той, но сега Садеас ги представяше във възможно най-лоша светлина.

— С каква цел… — подхвана той.

Садеас вдигна ръка и го прекъсна.

— Моля, върховни принце. Първо изискваш от мен да докладвам, а после ме прекъсваш?

Далинар замря. Наоколо се събираха още и още важни светлооки. Долавяше напрежението им.

— Но кога е прерязан ремъкът? — обърна се Садеас към присъстващите. Наистина имаше усет за драма. — Това, както сами разбирате, е главното. Имах свободата да разпитам много хора, които са участвали в лова. Никой не съобщи да е видял нещо особено, ала всички си спомняха един особен момент. Когато Сиятелният господар Далинар и Негово величество се надбягвали до някаква скала. Когато Далинар и кралят са били сами.