Пътят на кралете (том I)

Пустоносните. Такива ли бяха тези същества? Митове. Митове, които оживяваха, за да го убият.

Няколко от съществата се втурнаха напред и Далинар усети как отново го изпълва Вълнението, как силите му укрепват, докато замахва към тях. Съществата отскочиха назад, станаха предпазливи, търсеха слабото му място. Други пристъпваха и душеха във въздуха. Искаха да се доберат до жената и детето.

Далинар скочи към тях и ги принуди да отстъпят. Не разбираше откъде намира сили за това. Едно от съществата се приближи към него и той замахна, заел най-познатата си Вятърна позиция — с нейните помитащи удари и изящество.

Удари звяра отстрани, но други два скочиха към него. Ноктите им деряха гърба му и той падна на скалата под тежестта им. Изруга, търкулна се, удари едно същество и го отхвърли. Друго захапа китката му и пронизващата болка го накара да изпусне ръжена. Той изрева, стовари юмрука си в челюстта на съществото и то несъзнателно отвори пастта си и пусна ръката му.

Чудовищата напредваха. Далинар някак успя да стане и да се добере до скалата. Жената хвърли лампата по едно същество, което се беше приближило твърде много. Маслото се пръсна по камъните и пламна. Огънят явно не вредеше на съществата.

При хвърлянето на лампата Тафа загуби равновесие и разкри Сеели. Едно от чудовищата повали жената, а другите се спуснаха към детето, ала Далинар скочи към него, обгърна го с ръце и обърна гръб на зверовете. Един скочи върху него. Ноктите издраха кожата му.

Сеели изплака от ужас. Тафа крещеше, смазана от чудовищата.

— Защо ми показваш това! — изкрещя Далинар в нощта. — Защо трябва да преживявам това видение? Проклет да си!

Ноктите деряха гърба му; той притискаше Сеели до себе си; раните го боляха. Вдигна поглед към небето.

И видя как отгоре пада ослепителна синя светлина.

Приличаше на метеор и се носеше с невероятна скорост. Далинар извика в мига, когато светлината падна недалеч на земята, натроши скалата и пръсна камъчета из въздуха. Земята се разтресе. Зверовете застинаха.

Той тромаво се извърна и загледа удивен как светлината се изправя и разгъва крайниците си. Съвсем не беше звезда. Беше човек — човек в бляскава синя Вълшебна броня, с Вълшебен меч. От тялото му излизаха лъчи Светлина на Бурята.

Създанията засъскаха свирепо и внезапно се нахвърлиха към тази фигура, изоставяйки Далинар, жената и детето. Броненосецът вдигна Меча си и умело отвърна на нападението.

Далинар лежеше вцепенен. Този Броненосец не приличаше на нищо видяно от него. Бронята му сияеше с равномерна синя светлина, по нея бяха гравирани глифи — някои познати, други не. От тях струеше синкав дим.

Мъжът се движеше плавно, Бронята му потракваше, той сечеше зверовете. Без усилие разполови един от тях и хвърли във въздуха изпускащите черен дим части.

Далинар се примъкна до Тафа. Тя беше жива, макар че страната й беше разкъсана и със свлечена кожа. Сеели плачеше и я прегръщаше. Трябва да… направя нещо…, рече си притъпеният ум на Далинар.