Кралят

Господарката на къщата въведе своя хелрен, превит като дръжката на бастуна, на който се подпираше; косата му беше бяла, лицето му – набраздено от бръчки като дипли на завеса.

Тя го настани да седне, сякаш беше дете – опъна сакото му, оправи яркочервената му вратовръзка.

След което се обърна към събралото се множество, сключила ръце като сопрано, което се кани да изпее ария пред претъпкана зала. Начинът, по който направо сияеше, задето е в центъра на вниманието, беше напълно неуместен, помисли си Абалон.

Всъщност всичко това бе истински кошмар, каза си той, докато отново изтръскваше пепелта от пурата си.

Докато от устата ѝ се лееха благодарности и приветствия, Абалон се зачуди какво ли я очаква, след като „възлюбеният“ ѝ премине в Небитието? Несъмнено щеше да зависи от завещанието и дали това бе втори брак, и дали в кръвната линия има дете, което да е преди нея в надпреварата към състоянието.

После думата взе Ичан.

– …кръстопът… необходими действия… работа на Тим да извади наяве слабостта, която заплашваше расата… нечистокръвна шелан… наследник с една четвърт кръв…

Същата реторика, която бяха сервирали и на него, повтарянето ѝ – просто поза, уж го чуват за първи път. Ала всичко беше подготвено, очакванията – изложени предварително, пос­ледиците в случай на отказ – ясно обяснени.

Абалон погледна към другия край на стаята. Тим, адвокатът, стоеше там, предразполагащ като закачалка, дългото му слабо тяло беше изпънато като върлина. Беше нервен, а очите му – едновременно приковани в случващото се и мигащи твърде начесто.

– …вотът на недоверие, гласуван от това квалифицирано мнозинство на Съвета, трябва да бъде единодушен. Освен това ще трябва да сложите подписа и печата си върху този документ, изготвен от Тим. – Ичан вдигна пергамент, грижливо изписан на Древния език със синьо мастило… след което посочи редица разноцветни ленти, сребърна купа, пълна с червени свещи, и купчина бели ленени салфетки. – Цветовете на всички ви са тук.

Абалон сведе поглед към масивния пръстен с печат на пръс­та си. Същият, който беше носил баща му, семейният герб беше вдълбан така дълбоко, че дори след всички тези векове очертанията, извивките, символите бяха съвършено ясни.

Когато е бил изкован, златото несъмнено е греело ярко, ала сега то бе потъмняло от патината на времето. Достойно заслужен.

Това не беше правилно, помисли си той за кой ли път. Целият този кроеж срещу Рот беше вероломен, скалъпен единствено за да послужи на амбициите на аристократи, които не бяха дос­тойни за трона. Изобщо не ги беше грижа за това, колко чиста бе кръвта на престолонаследника – това бяха просто думите, които използваха, за да оправдаят целта си.

– Може ли да гласуваме? – погледът на Ичан се плъзна над множеството. – Сега.

Не беше правилно.

Ръката на Абалон така затрепери, че той изпусна пурата си на пода… и не бе в състояние да я вдигне.