Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
Тя го погали по лицето, изненадващо нежно.
- Нямаше да кажа думите, които казах, ако те смятах само за играчка. А и мъж без едно око не е играчка. Преживял си битка. Всеки, който те види сега, ще знае това. Няма да те взимат за глупак, а аз нямам полза от играчка. Ще имам принц.
- А обичаш ли ме? - попита той с усилие.
- Императриците не обичат - отвърна тя. - Съжалявам. С теб съм, защото го предопределят поличбите, тъй че от теб ще родя на сеанчанците наследник.
Направо му призля.
- Само че - продължи Тюон - сигурно бих могла да призная, че… хубаво е, че те виждам.
„Е, май мога да се примиря с това - помисли Мат. - Засега.”
И я целуна пак.
Глава 16
Тишина като писък
Лоиал, син на Арент, син на Халан, тайно винаги беше искал да е припрян.
Хората го очароваха, _това_ изобщо не го криеше. Беше убеден, че повечето му приятели го знаят, въпреки че не можеше да е сигурен. Удивляваше го това, което хората не чуваха. Лоиал можеше да им говори цял ден и накрая да разбере, че са чули само малка част. Нима си мислеха, че някой ще говори, без да очаква да го слушат?
Лоиал слушаше, когато те говореха. Всяка дума, която излизаше от устата им, разкриваше още и още неща за тях. Хората бяха като мълнията. Блясък, взрив, сила и _енергия_. И край.
Припряността. Имаше какво да се научи от припряността. Започваше да се чуди дали е научил точно този урок добре.
Крачеше през гора с твърде притихнали дървета, с Ерит до него и с други огиери около тях. Всички държаха брадви или носеха дълги ножове. Ушите на Ерит помръдваха. Тя не беше Дървопев, но можеше да долови, че дърветата не се чувстват добре.
Беше ужасно, наистина ужасно. Лоиал не можеше да обясни усещането за здрави дървета, както не можеше да обясни усещането за вятър. Имаше правота, като миризмата на утринен дъжд, в здравите дървета. Не беше звук, но се усещаше като мелодия. Когато им пееше, неусетно се потапяше в тази правота.
Тези дървета нямаха такава правота. Приближеше ли се до тях, имаше чувството, че чува нещо. Тишина като писък. Не беше звук, но беше чувство.
Битката кипеше пред тях в леса. Силите на кралица Елейн се оттегляха на изток, извън леса. Щом излезеха, щяха да тръгнат към мостовете, да минат по тях и да ги запалят. След това войниците щяха да започнат убийствени залпове по тролоците, когато се опитат да преминат реката. Башийр се надяваше да смали значително броя на вражеската армия при Еринин, преди да продължат на изток.
Лоиал беше убеден, че от всичко това ще се получи изумителна информация за книгата му, след като я напишеше. Ако можеше да я напише. Ушите му се изпънаха назад, щом огиерите запяха бойната си песен. Той сля гласа си с техните, зарадван от песента - зов за кръв и за смърт, - запълнила тишината, оставена от дърветата.
Затича с другите, Ерит тичаше до него. Лоиал излезе напред, вдигнал брадвата над главата си. Мислите за книгата изчезнаха, когато го обзе гневът, _яростта_ срещу тролоците. Те не просто убиваха дърветата. Те отнемаха _мира_ от дърветата.
Зов за кръв и за смърт.
Зарева песента и се вряза в тролоците. Ерит и другите го последваха и спряха напора на тролокската орда.
Не беше мислил да поведе огиерската атака. Но така се получи.
Посичаше тролоците, без да прекъсва песента, зова за кръв и за смърт. Нека чуят. Нека _чуят_! Замах след замах. Сеч на мъртво дърво, това беше всичко. Мъртво, прогнило, ужасно дърво. Рамо до рамо с Ерит. Стареят Хаман до тях - с изпънати назад уши - беше съвсем освирепял. Кроткият Хаман. Той също изпитваше яростта.
Белите плащове - на които огиерите се бяха притекли на помощ - им отвориха път.
Лоиал пееше и се биеше, ревеше и убиваше, сечеше тролоци с брадва, направена да сече дърво и никога плът. Работата с дърво беше благоговеен занаят. Това… това беше сечене на бурени. Отровни бурени. Задушаващи бурени.
Продължаваше да сече, изгубил се в зова за кръв и за смърт. Тролоците започваха да изпитват страх. Виждаше ужаса в лъскавите им като мъниста очи. Свикнали бяха да се сражават с хора, които бяха по-дребни от тях.
Е, сега щяха да се бият с враг, който не им отстъпваше на ръст. Заръмжаха, щом щурмът на огиерите ги изтласка назад. Лоиал нанасяше удар след удар, сечеше ръце и тела. Провря се между двама тролоци с мечешки глави, развъртя брадвата си и изрева с гняв - гняв този път за това, което зверовете бяха причинили на огиерите. Те трябваше да се радват на мира на своя стеддинг. Трябваше да могат да строят, да пеят и да растат.