Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
Не можеха. Заради тези… тези _плевели_, не можеха! Огиерите бяха принудени да убиват. Тролоците превръщаха строителите в унищожители. Принуждаваха огиерите и хората да станат като тях. Зовът за кръв и за смърт.
Е, Сянката щеше да види колко опасни могат да са огиерите. _Щяха_ да се бият и _щяха_ да убиват. И щяха да убиват по-добре, отколкото всеки човек, тролок или мърдраал можеше да си представи.
Виждаше страха в ужасените очи на тролоците - те започваха да разбират.
- Светлина! - възкликна Галад. - _Светлина!_
Огиерската атака беше ужасяваща и възхитителна. Съществата се сражаваха с изпънати назад уши, с облещени очи, с лица твърди като наковални. Сякаш се бяха преобразили. Цялата им кротост беше изчезнала. Врязваха се в тролокските редици, сечаха и поваляха чудовищата. Вторият ред огиери, съставен главно от женски, сечеше тролоците с дълги ножове и поваляше всеки, пробил през първата линия.
Галад беше смятал тролоците за страховити с извратената им смесица от човешки и зверски лица, но огиерите го притесниха повече. Тролоците просто бяха ужасни… но нали огиерите бяха кротки, благодушни, добронамерени същества. Това, че ги виждаше освирепели, ревящи ужасяващата си песен и връхлитащи с брадви, дълги почти колкото човешки ръст… Светлина!
Махна на Чедата да отстъпят назад, после се присви, когато един тролок се натресе в близкото дърво. Някои от огиерите просто сграбчваха чудовищата и ги мятаха настрана от пътя си. Много от тях бяха плувнали в кръв до кръста, сечаха и кълцаха като касапи. Тук-там падаше по някой, но макар да не носеха броня, кожата им изглеждаше корава.
- Светлина! - викна Тром. - Виждал ли си изобщо такова нещо?
Галад само поклати глава. Най-искреният отговор, който можа да измисли.
- Ако имахме армия от такива…
- Те са Мраколюбци - изръмжа Голевер. - Твари на Сянката, със сигурност.
- Огиерите са толкова Твари на Сянката, колкото съм аз - каза сухо Галад. - Не виждаш ли, че _избиват_ тролоците.
- Всеки момент ще се обърнат срещу нас - настоя Голевер. - Внима… - И млъкна, заслушан в бойната песен на огиерите.
Голяма група тролоци побягна назад покрай вбесените мърдраали. Огиерите ги последваха, дългите им брадви ги посичаха и ги събаряха сред плиснала кръв и предсмъртни викове.
- Е? - попита Тром.
- Може… Може да е хитрост някаква. Да ни спечелят доверието.
- Не ставай глупак, Голевер.
- Не съм…
Галад вдигна ръка.
- Съберете ранените. Тръгваме към моста.
Ранд остави вихрушката от цветове да угасне пред очите му и каза:
- Време е да тръгвам.
- На битката ли? - попита Нинив.
- Не. При Мат. Той е в Ебу Дар.
Беше се върнал от лагера на Елейн. Разговорът му с Трам все още се въртеше в главата му. „Освободи.” Изобщо не беше толкова лесно. И все пак някаква тежест се беше смъкнала от него в разговора с баща му. „Освободи.” Имаше сякаш дълбочина в думите на Трам, много над видимото.
Поклати глава. Не можеше да си позволи да губи време за такива мисли. Последната битка… върху нея трябваше да съсредоточи вниманието си.
„Успях да се приближа, без да привлека внимание - помисли той и опипа с пръсти камата с дръжка от сърнешки рог на колана си. - Май е истина. Тъмния не може да ме усети, когато нося това.”
Преди да тръгне срещу Тъмния, трябваше да направи нещо със сеанчанците. Ако казаното от Том беше вярно, може би Мат щеше да е ключът. Сеанчанците _трябваше_ да се присъединят към Драконовия мир. Не го ли направеха…
- Помня това изражение - каза тих глас. - Стъписване. Правиш го толкова добре, Ранд ал-Тор.
Той се обърна към Моарейн. Зад нея, на масата в палатката му, карти, изпратени по куриер от Авиенда, показваха позиции, където армията му можеше да се струпа в Погибелта.
Моарейн пристъпи до Ранд.
- Знаеш, че съм прекарвала часове в размисъл, мъчейки се да проумея какво се върти в този твой ум? Чудо е, че не съм си оскубала всеки косъм от главата в безсилие.
- Глупав бях, че не ти се доверявах - каза Ранд.
Тя се засмя. Тих смях, смехът на Айез Седай, която се владее.
- Доверяваше ми се достатъчно. Точно затова беше още по-обезсърчително, че не искаше да споделиш.
Ранд вдиша дълбоко. Въздухът тук в Мерилор беше по-свеж, отколкото на други места. Беше върнал земята към живот. Растеше трева. Напъпваха цветя.
- Дървета и хора - каза на Моарейн. - Две реки имат и двете, и едното е възможно да се огъне също както и другото.
- Така може би е на пръв поглед - отвърна Моарейн. - Не те тласкаше просто упоритостта. Беше воля да докажеш пред себе си и пред всички други, че би могъл да го направиш сам. - Докосна го по ръката. - Но не можеш сам, нали?