Сияйни слова

Каладин знаеше, че е трудно да бъде поставен в положение, в каквото не е бивал преди. Беше роб и лекар, служил беше във войската и в господарската трапезария. През своите двадесет години беше видял много. „Твърде много“, мислеше си той понякога. Имаше доста спомени, без които спокойно можеше да мине.

И тъй, той не очакваше този ден да му донесе нещо толкова напълно и объркващо непознато.

— Сър? — продума той и отстъпи. — Вие искате да направя какво?

— Да яхнеш този кон — отговори Далинар Колин и посочи едно добиче, което пасеше наблизо. То стоеше съвършено неподвижно и чакаше тревата да се покаже от дупките си. Тогава скокваше и гризваше бързо. Тревата се прибираше. Конят всеки път успяваше да си напълни муцуната и често изтръгваше тревата из корен.

Беше едно от многото такива създания, които се мотаеха или пък подскачаха наоколо. Каладин не преставаше да се диви колко голямо е богатството на хора като Далинар. Всеки кон струваше купища сфери. И сега Далинар искаше той да яхне едно такова нещо.

— Войниче, трябва да се научиш да яздиш. Ще дойде време да охраняваш синовете ми на бойното поле. Освен това, колко време ти отне онази нощ да стигнеш до двореца, за да провериш злополуката с краля?

— Три четвърти час — призна Каладин. Оттогава бяха изминали четири дни, а той често се усещаше напрегнат.

— Имам конюшни до казармите — продължи Далинар. — Можеше да изминеш разстоянието за частица от това време, стига само да умееше да яздиш. Навярно няма да се заседаваш дълго на гърба на коня. Но е полезно и ти, и хората ти да яздите.

Каладин погледна назад към другите от Мост Четири. Те само кротко свиха рамене. Единствено Моаш закима енергично.

— Така е, сър. Щом сте преценили, че е важно, ще се постараем.

— Отлично. Ще пратя началник Йенет.

— Нямаме търпение, сър — лицемерно отвърна Каладин.

Двама от отряда му придружиха Далинар до конюшните — просторни и здрави каменни постройки. Доколкото Каладин виждаше, когато конете не бяха вътре, те можеха да обикалят свободно из това пространство западно от лагера. Мястото беше обградено с ниска каменна стена, ала конете със сигурност можеха да я прескочат, когато им хрумне.