Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Глупачка, смъмри се тя и отгърна празна страница. Почвай да действаш като учен. Ясна би останала разочарована. Записа казаното от Шарка.
— Шарка — подзе тя и почука с молива — беше се сдобила с молив и хартия от търговците. — Тази маса има четири крака. Би ли определил това като истина, независимо от моята гледна точка?
Шарка прозвуча неуверено.
— Какво е крак? Каквото определяш ти, не друго. Без гледна точка няма маса и няма крак. Има само дърво.
— Каза ми, че масата се възприема като маса.
— Защото хората я мислят така от много дълго време. И истината, създадена от хората за масата, се превръща в истина за самата маса.
Интересно, отсъди Шалан и записа в тетрадката. Сега не се вълнуваше толкова от естеството на истината, а от разбирането на Шарка. Дали е така, защото той е от Царството на познанието? В книгите пише, че Царството на духа е мястото на чистата истина, докато Царството на познанието е по-гъвкаво.
— Духчетата — продължи тя. — Ако ги нямаше хората, духчетата щяха ли да имат мисли?
— Не и тук, в това царство. За другото царство не знам.
— Не си много угрижен. Цялото ви съществуване може би зависи от хората.
— Така е — безгрижно отвърна Шарка. — Но и децата са зависими от родителите си. — Помълча малко и добави. — А има и други, които мислят.
— Пустоносните — студено промълви Шалан.
— Да. Смятам, че моят род не би могъл да обитава свят, където са само те. Пустоносните имат свои духчета.
Шалан рязко се надигна.
— Техни собствени духчета?
Шарка се сви на масата, размаза се и ръбовете му се смесиха и станаха неразличими.
— Е? — подкани го Шалан.
— Ние не говорим за това.
— А би трябвало да започнете да говорите. Важно е.
Шарка забръмча. Шалан предположи, че ще се заинати, но след малко той проговори съвсем тихо.
— Духчетата са… сила… разбита на парчета сила. Сила, която получава мисъл от разбиранията на хората. Чест, Земеделие и… и една друга. Отчупени парченца.
— Друга? — настоя Шалан.
Жуженето на Шарка се превърна във вой, толкова висок, че тя едва го чуваше.
— Зло — Шарка произнесе думата сякаш насила.
Шалан записваше трескаво. Зло. Омраза. Вид духче? Навярно голямо и единствено по рода си. Като Кусикеш в Ири или Нощната Пазителка. Духче на Омразата. Не беше чувала такова нещо.
Докато пишеше, един от нейните роби се приближи в сумрака. Кроткият човек беше облечен в проста туника и панталони, дадени на Шалан от търговците. Добре дошъл подарък, понеже последните ѝ сфери се намираха в купата пред нея, а и не биха стигнали за един обяд в някоя от по-приличните гостилници в Карбрант.
— Сиятелна?
— Кажи, Суна.
— Ъъ… хъм — продума той и посочи. — Другата дама. Прати ме да Ви кажа…
Човекът сочеше шатрата на Тин, високата жена, началница на останалите пазачи на кервана.
— Иска да я посетя?
— Да — отговори Суна и заби очи в земята. — За вечеря, мисля.
— Благодаря, Суна.
Шалан го освободи и той се върна край огъня, където, заедно с другите роби, помагаше за готвенето, а паршите събираха дърва.
Робите на Шалан бяха кротки люде. Вместо клеймо, на челата си имаха татуировка. По-милостив начин за белязване, с който обичайно се обозначаваше човек, станал роб доброволно, а не заради насилие или друго страшно престъпление. Такива биваха хора с дългове или деца на роби, които носеха дълга на родителите си.
Бяха свикнали с труда и сякаш се плашеха от мисълта, че Шалан им плаща. Макар това да беше само подаяние, сумата щеше да ги освободи за по-малко от две години. Видимо им беше неудобно.
Шалан тръсна глава и опакова вещите си. На път за шатрата на Тин, мина край огъня и накара Червения да сгъне масата и да я прибере във фургона, където да я закрепи добре.
Наистина се тревожеше за вещите си, но вече не държеше сфери във фургона и не го затваряше, за да могат Червения и Газ да виждат само книги, щом надзърнат. Надяваше се така хората да не се блазнят да ровичкат.
И ти кръжиш около истината, каза си тя, докато се отдалечаваше от огъня. Досущ като историците, за които мърмориш. Преструваше се, че тези мъже са герои, ала не се залъгваше колко бързо могат да сменят козината при погрешни обстоятелства.
Шатрата на Тин беше просторна и добре осветена. Тази жена не пътуваше като прост пазач. В много отношения тя беше най-интересната личност. От малкото светлооки, ако не се броят самите търговци. При това носеше меч.