Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Не я прескачаха. Грамадните същества се разхождаха, пасяха, лежаха, пръхтяха и цвилеха. Миризмата тук беше непривична за Каладин. Не на фъшкии, просто… на коне. Той разгледа един, който пасеше наблизо. Не му вярваше; в конете имаше нещо прекалено умно. Порядъчните добичета, чулите например, бяха мудни и кротки. Той би яздил чул. Подобно създание обаче… кой знае какво си мисли?
Моаш застана до него и сподири Далинар с поглед.
— Харесваш го, нали? — попита той тихо.
— Добър командир е — отговори Каладин и несъзнателно се огледа за Адолин и Ренарин. Те яздеха своите коне. Очевидно, тварите имаха нужда от упражнения от време на време, та да работят правилно. Чада на Преизподнята.
— Не се сближавай много с него, Кал — рече Моаш, без да изпуска Далинар от очи. — И не му се доверявай прекалено. Помни, че е светлоок.
— Няма вероятност да забравя — сухо отвърна Каладин. — Пък и ти беше човекът, който едва не се гътна от радост, когато той предложи да ни даде да яздим тези чудовища.
— Някога да си се сблъсквал със светлоок ездач? На бойното поле?
Каладин си спомни тътена на копитата, мъжа в сребристата броня, мъртвите другари.
— Да.
— Значи си наясно с предимствата. С радост ще приема предложението на Далинар.
Началник Йенет се оказа дама. Каладин се позачуди, когато към тях приближи една хубава млада светлоока жена, следвана от двама коняри. Беше облечена в традиционна воринска дреха, но не копринена, а от по-груба материя. Полите ѝ бяха срязани от глезените до хълбоците. Отдолу жената носеше панталони.
Тъмните ѝ коси бяха прибрани на опашка, без украшения. Лицето ѝ издаваше напрежение, каквото Каладин не очакваше у светлоока дама.
— Върховният принц каза да ви разреша да пипате конете ми, обесници такива — обяви Йенет и скръсти ръце. — Не ми е приятно.
— Какъв късмет — отвърна Каладин. — И на нас не ни е приятно.
Тя го огледа от глава до пети.
— Ти си онзи, нали? За когото всички говорят?
— Може би.
Тя изсумтя.
— Да беше се подстригал. Добре де. Отваряйте си ушите, войничета! Ще свършим работата както трябва. Няма да повредите моите коне, нали така. Слушайте сега. Хубавичко слушайте.
И последва най-скучната и пространна лекция в живота на Каладин. Жената обясни надълго и нашироко за стойката — с изправен гръб, но без напрежение. За подкарването на коня — с пети, нищо остро. За ездата, за уважението към добичето, за правилното държане на поводите и за пазенето на равновесие. И всичко това — преди да им позволи да докоснат някое от съществата.
Най-сетне скуката беше прекъсната от появата на конник. За беля, това беше Адолин Колин на гърба на неговия чудовищен бял кон. Конят беше няколко педи по-висок от онзи, който Йенет им показваше. Изглеждаше направо като друг вид животно. Имаше грамадни копита, бляскав бял косъм и неразгадаеми очи.
Адолин изгледа мостовите с подигравка, после улови окото на Йенет и ѝ се усмихна не толкова снизходително.
— Йенет. Изглеждаш очарователно, както винаги. Това нова рокля за езда ли е?
Жената се наведе, без да гледа — говореше как трябва да се водят конете — и подбра един камък. Обърна се и го метна по Адолин.
Той се сви и вдигна ръка да предпази лицето си, макар Йенет да не улучи.
— Хайде де. Нали не се сърдиш, че…
Нов камък. Този го чукна по ръката.
— Добре, добре.
Адолин се отдалечи в тръс, прегърбен, та да е по-малка мишена за камъните.
После Йенет показа как се оседлава конят и как се слага юздата, завърши лекцията и отсъди, че слушателите ѝ са достойни да пипнат животните. Няколко от конярите на Йенет, мъже и жени, се спуснаха да подберат подходящите коне за шестимата мостови.
— Имате доста жени на служба — отбеляза Каладин, докато конярите работеха.
— Конната Езда не се споменава в Изкуства и величие — отговори Йенет. — По онова време конете не били твърде добре познати. Разбира се, Сияйните имали своите ришадийци, но дори кралете рядко имали достъп до обикновените коне.
Йенет носеше скритата си ръка в ръкав, а повечето тъмнооки конярки имаха ръкавица.
— Което е важно, понеже…? — попита Каладин.
Тя го погледна изумено.
— Изкуства и величие… — помъчи се да го подсети. — Основата на мъжките и женските изкуства… Разбира се. Гледам капитанските ти нашивки, обаче…