Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
— Много повече, отколкото имате причини да подозирате. А аз имам приятел, за когото значите много повече, отколкото изобщо някога ще разберете. Той би дал всичко, за да бъде до вас днес. Но не може да дойде. Така че аз дойдох вместо него.
— Какъв приятел?
— Предпочитам да не го назовавам.
— Не казахте ли, че ви е отнело дълго време, за да съберете тези пари за мен?
— Събрал съм много повече от това — той посочи златото.
— Държа ги от ваше име и ще ви ги прехвърля, когато дойде моментът. Това е само мостра, като доказателство, че останалото съществува. И ако достигнете до деня, когато се окажете ограбен до последната си стотинка, искам да си спомните, че имате огромна банкова сметка, която ви чака.
— Каква сметка?
— Ако си помислите за всички пари, които са ви били отнети със сила, ще разберете, че в тази сметка има значителна сума.
— Как ги събрахте? Откъде взехте това злато?
— Взето е от онези, които ви ограбиха.
— Кой го взе?
— Аз.
— Кой сте вие?
— Рагнар Данешолд.
Риърдън се вгледа в него мълчаливо и продължително, след това пусна златото. Очите на Данешолд не го последваха към земята, а останаха приковани в Риърдън — без промяна или израз.
— Значи предпочитате да съм гражданин, който спазва закона, господин Риърдън? Ако е така, на кой закон да се подчиня? На директива 10–289 ли?
— Рагнар Данешолд… — каза Риърдън, сякаш виждаше цялото изминало десетилетие в неговата цялост, сякаш виждаше огромните размери на престъплението, разпростряло се през тези десет години и събрало се в две думи.
— Погледнете по-внимателно, господин Риърдън. Има само два начина на живот, които са ни останали в наши дни: да грабиш обезоръжени жертви или да си жертва, която работи в полза на собствените си мародери. Реших да не съм нито едно от двете.
— Решил сте да живеете чрез средствата на силата, като останалите.
— Да — открито. Честно, ако щете. Не ограбвам вързани хора със запушена уста, не искам жертвите ми да ми помагат, не им казвам, че действам за тяхно добро. Залагам живота си при всяка среща с хората и те имат шанс да изпитат оръдията и мозъците си срещу моите в честна битка. Честна? Аз съм сам срещу организираната сила, срещу оръдията, самолетите и бойните кораби на пет континента. Ако трябва да произнесете морална присъда, господин Риърдън, то кой е човекът с по-висок морал: аз или Уесли Мауч?
— Не мога да ви дам отговор — тихо каза Риърдън.
— Защо се шокирате, господин Риърдън? Аз просто се съобразявам със системата, която другите хора са установили. Ако те смятат, че силата е обичайно средство за общуване, аз им давам точно това, което искат. Ако вярват, че целта на моя живот е да им служа, нека приложат със сила вярата си. Ако вярват, че моят ум е тяхна собственост — да дойдат и да си го вземат.
— Но що за живот сте си избрали? На каква цел сте посветили ума си?
— На каузата на моята любов.
— Която е?
— Справедливостта.
— На която служите като пират?
— Като работя за деня, когато няма да се налага да бъда пират.
— Кой е този ден?
— Денят, в който ще сте свободен да извличате печалба от риърдъновия метал.
— Боже! — каза Риърдън, смеейки се, с отчаяние в гласа — Това ли е амбицията ви?
Лицето на Данешолд не помръдна.
— Да.
— Очаквате ли да видите този ден?
— Да. А вие?
— Не.
— Тогава какво очаквате, господин Риърдън?
— Нищо.
— За какво работите?
Риърдън го погледна.
— Защо ме питате?
— За да разберете защо аз не го правя.
— Не очаквайте някога да се съглася с престъпник.
— Не го очаквам. Но има няколко неща, които искам да ви помогна да видите.
— Дори и да са верни — нещата, които казахте — защо сте решили да бъдете бандит? Защо просто не се оттеглихте, като… — той спря.
— Като Елис Уайът ли, господин Риърдън? Като Андрю Стоктън? Като вашия приятел Кен Данагър?
— Да!
— А това щяхте ли да одобрите?
— Аз… — той спря, шокиран от собствените си думи. Следващият шок дойде от това, че видя Данешолд да се усмихва: все едно виждаше първите зелени листа на пролетта по изсечените равнини на айсберг. Риърдън разбра изведнъж, за пръв път, че лицето на Данешолд е повече от приятно, че има изумителната красота на физическото съвършенство — твърдите, горди черти, надменната уста на викингска статуя — и все пак той не го е доловил, сякаш мъртвата строгост на лицето възпираше неуместността на оценката. Но усмивката беше блестящо жива.