Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
— Готов съм да изпуша цялата торбичка с теб, ако това ще те разведри.
— Моят герой — каза тя и го хвана под ръка.
Тръгнаха по улицата към хотела, вятърът брулеше лицата им. На Люк му се искаше да постави на Лани инжекция с морфин, за да намали болката й. Ако можеше, всеки ден щеше да й бие транквиланти. Поклати глава, да избистри мисълта си. Чувстваше се готов на всичко, за да я направи отново щастлива, но не искаше да обслужва мъката й.
Когато легнаха в леглото, тя притисна солените си устни към неговите.
— Толкова пъти съм се питала едно и също… Защо Джонатан не можеше да ме обича? — каза с леко пиянски шепот. — Какво ми има… Ще ми кажеш ли истината? Не заслужавам да бъда обичана?
Въпросът й свари Люк неподготвен.
— Не мога да ти кажа защо Джонатан не е отвръщал на чувствата ти, но смятам, че е направил огромна грешка.
Джонатан беше идиот. Само глупак би отхвърлил такава отдаденост, помисли си Люк.
Тя го погледна недоверчиво, но се усмихна. И след това заспа. Той я придърпа към себе си, обви крехкото й като на нимфа тяло и прибра до него елегантно разперените й ръце. Не помнеше някога да се е чувствал така, може би само в онзи нещастен миг в пицарията с дъщерите си, когато му се прииска да ги качи в колата си под наем и да ги откара обратно в Мейн. Знаеше, че тогава е направил правилния избор, като не се поддаде на тъгата. На момичетата им беше по-добре при майка им. Но винаги щеше да си спомня как си тръгна от тях. Само глупак загърбва такава любов.
А сега Лани. Искаше да направи всичко, за да закриля тази уязвима жена, да я направи отново нормална. Щеше му се да може да издърпа отровата от нея както пиявицата пие кръв — да я погълне, ако се наложи. Но знаеше, че единственото, което може да стори, е просто да бъде до нея.
43.
Бостън, 1819 година
Една вечер слаба светлина погъделичка миглите ми и ме събуди. До леглото ми стоеше Узра с малка маслена лампа в ръка. Трябва да е било доста късно, защото къщата на Адаир беше тиха и пуста като крипта. Очите й ме молеха да стана от леглото и аз така и направих.
Тя излезе от стаята по обичайния си безшумен начин, а аз я последвах все още замаяна от съня. Крачех тихо с пантофите си по килима, но стъпките ми отекваха по коридора. Узра прикри с длан лампата, когато минавахме покрай другите спални, за да не ни издаде светлината, и така успяхме незабелязано да стигнем до стълбите, които водеха към мансардата.
Таванското пространство бе разделено на две части. В едната бяха стаите на прислугата, а другото, по-малкото, беше склад. В него се криеше Узра. Тя ме поведе през лабиринт от сандъци, които служеха като бариера пред нейния свят, а след това през невероятно тесен коридор към мъничка врата. Трябваше да се наведем и да се извием настрани, за да минем през нея, а след това се озовахме в нещо, което приличаше на търбуха на кит — с дъски вместо ребра и тухлен комин вместо дихателна тръба. През откритите прозорци се синееше лунна светлина и осветяваше пътеката към импровизирания дом. Узра бе избрала да живее тук, за да се спаси от Адаир. Беше тъжно място, прекалено топло през лятото, прекалено студено през зимата и самотно като лунната повърхност.
Минахме покрай спалнята й, която бе оградена с пъстри парчета органза, същите като онези, с които се увиваше самата Узра. Те висяха от гредите като пране на въже. Самото легло бе направено от две одеяла, подредени в кръг. Беше като бърлога на диво животно, направена набързо. До леглото имаше купчина принадлежности — бижута с диаманти колкото зърна на грозде, воали със златисти нишки. Виждаха се и съвсем обикновени принадлежности, на които само едно дете би се зарадвало: малка кама, спомен от родното й място, чието острие приличаше на движеща се змия: бронзово огледалце. Узра ми направи знак да я последвам и аз престанах да се взирам в окаяното скривалище, доказателство за съпротивата й срещу Адаир.
Заведе ме до една стена, задънен край, където не видях нищо. Но тя коленичи, отмести две дъски и прел нас се откри дупка, през която можеше да се пропълзи. Взе маслената лампа и се гмурна безстрашно в тъмнината, като плъх, свикнал да преминава през стени. Поех дълбоко дъх и я последвах.
След като пропълзяхме около пет метра, се озовахме в помещение без прозорци. Узра вдигна лампата, за да видя къде се намираме: беше малка стая от слугинското крило с огнище и врата. Натиснах бравата, но тя не помръдваше, очевидно нещо я бе застопорило здраво от външната страна. В стаята имаше голяма маса, покрита с бутилки и буркани от най-различен вид. Имаше и сандък, също пълен със съдове от всякакъв размер и форма, повечето покрити с восъчни парцали и запушени с корк. Под масата бяха пъхнати кошници, в които имаше всичко от шишарки и клони до изсушени части от животински трупове. Няколко стари и опърпани книги бяха пъхнати между бурканите. В края на масата върху чинийки бяха закрепени свещи.